Но първо: какво се говори за нас?
Йогърт, йогърт, йогърт! Мамка му, за нас се говори че живеем в едни планини, правим кисело мляко, спим с овцете си и живеем по сто години, защото водим природосъобразен начин на живот (Южна Корея). Говори се също, че ядем кучета (Франция). Че българите и румънците са цигани (Байерн). Че сме неблагодарници (Русия). Че играем махленски футбол на ужасни терени (Испания). Че жените ни са проститутки (Италия). Че сме изконна територия (Анкара). Че не ставаме за бизнес, освен за пране на пари, но пак е рисковано (островите Офшор). Че сме единствената нация по-гадна и по-мразена от поляците (Варшава). В другите части на света, повярвайте ми, или ни наричат Унгария, или викат “йогърт!”, или нищо. Нищо!
Срам ме е. Едновременно с това и малко се гордея. Двама българи отишли в Шенгения. И квото могли откраднали. Решили да го вложат. Купили си едно старо Пежо 404. Инвестирали. Защото Пежо 404 има здраво шаси и когато с метално въже вържеш за шасито автомат за дъвки - автоматът бива изтръгнат. Бива изтръгнат и с влачене и с ужасен шум може да бъде завлечен извън малките населени места нощно време. Там да бъде разбит и да му се вземат дъвките и стотинките в него. Това се превърнало в поминък на двама българи в течение на почти две години. Шенгенските полицаи на границите Бенелюкс, Германия и Франция били шашнати и дълго време не можели да разберат това обикновена вандалщина ли е, пънкария ли е, или кражба. Не, това е българския почерк. Българската инициативност. Модел. Леко се гордея с него. Много леко.
Българите са авто-джамбази. Българите са крадци на дребно. Оу, какво виждат англосаксонските ви очи - българи окопават леха?! Глупости - това са българи-иманяри в околностите на замъка Вюрстенберг, долна Саксония. Писаха по вестниците. Как звучи “Аз съм българче!” в Холандия? Като пласьор на наркотици в Амстердам.
Тъжно ми е. Балканското ми сърце страда от имиджа на тази страна. Никога не успях да чукам шенгенка. Винаги когато съм се запознавал с германка и съм казвал че съм българин, съм получавал едно леко “Оу!” и “Аха-а!”. Дотук си братче. Няма значение че физиономията ти е арийска и си дал сто долара за очила тип ентелегетно-европеидни. Познавам го по очите на шенгенките. Кой не знае българите, кой не е чувал за тях - Българите са аут. С този имидж те никога няма да чукат нищо в добре подредения свят на Обединена Европа. За другаде не знам.
Не плачи сърце. Все ще измислим нещо. Нека се развеселим с горда шенгенска история за това как българите са големи артисти в сърцето си, а шенгенките са тъпи путки. Това е и святата истина. Имиджът е нищо. Жаждата за приобщаване към Европа е всичко.
Примерно лично аз веднъж така се напих с бира в Дрезден, че ми падна стотинката. Щукна ми за секунди какво трябва да направя, за да не страдам от бактерията “имиджум булгарикус”. Представих се пред една божествена Инга като италианец от Наполи. Италианският ми се състои от думите: Парма, Стоичков, паста, Наполи и лаватриче (пералнята Индезит от рекламата). Обаче я съсипах тази жена Инга. След една обща водка и след като изчерпах запаса от италиански думи, тя ме помоли да продължа да й говоря на италиански. Който го е страх от мечка - да не ходи в Италия! Започнах да бръщолевя на български обаче с италианско-чикиджийската интонация. Сменях ударения, удължавах гласни, а тя ме гледаше и моят италиански й харесваше много повече от моя немски. Инга беше рядко красива немкиня, с рядко срещани малки цицки, с рядко руса коса и рядко интересно детско личице. Толкова пиене изпи с мене, толкова много си говорехме, че не забелязах как моят колега, зидарят на бордюри Яни беше клекнал пред мене и ме гледаше както се гледа на много болен рецидивист. Осъзнах, че ще стане издънка и със звънливо-гъгнив италиански обясних на Инга, че това е “Мио амиго Янито-о-о! Ке коза емоционе, Янито-о-о! Ке коза нещо!” Яни от Силистра е интелигентен пич. Не можеше да говори немски, но влезе в проблема като светкавица преди гръмотевицата си. Понеже искал да ме пита къде е кенефа на тази проклета немска кръчма, той пое дълбоко въздух, осмисли италианската си интонация и рече на чист италиански:
“Мартини, каде да серра?!”
И аз, и Инга примряхме от неговия чудесен италиански. Аз запазих самообладание, въпреки че ми се искаше да се взривя и му обясних на италиански: “Янито че сера по корридоре у леввво-о-о!”
И всичко не свършва дотук. Янито се отправи по коридоре де ла сера, а Инга ме прегърна и каза на чист немски: “ Дас италиянише шпрахе ист айне музик фюр мих!” (италианският език е музика за мен)
За мен също, Инга. Прости ми. Всъщност няма за какво - така и не успях да стигна до квартирата ти. Получи се така, че ние с Янито не успяхме да те разочароваме с имиджа си. За Инга ние винаги ще останем италианските потенциални любовници, за които тя може само да мечтае. Ние я оставихме да мечтае. Тя не заслужаваше нищо лошо, нали?!
Така се срива и последната илюзия. Българите дори не са големи любовници. Те преекспонират любовните си неуспехи в любовни фантазии или поне разкази за приятели. Българите ги е срам да си признаят, че не са ебали. Те са толкова подтиснати и неизявени, че организират един собствен свят където те са най-великите, с най-големия необрязан пенис, с най-дългите косми по гърдите. Така става и с авто-имиджа им. Те живеят във собствения си свят на успехи, красота, изява, възможности, желания. Те си вярват, защото в тяхната махала няма кой да ги опровергае. Те могат да бъдат герои само ако откраднат нещо, ако изнасилят нещо, ако са лоши и извън закона. Те не знаят за онази другата изява - да съградиш, да опазиш и да умножиш. Да си културен и скучен като немец, самоуверен и прибран като англичанин, емоционален и фин като италианка и французин, екзотичен и перверзен като испанец и гъркиня. Да си горд поне колкото португалец и да си наясно със себе си поне колкото обикновен чех, колкото зъл унгарец и както безличния поляк. Имиджът е съвкупност от знаци, които дава една марка, за да бъде тя разпозната и приета като такава. Нашите знаци приличат на знаците на пиян глухоням ексхибиционист. Те са незаконни, неуравновесени и са разбираеми само за нас си. Реалният български имидж на всеки отделен индивид е изключително различен, светъл и чист. Като съвкупност обаче нацията, която нарича себе си “народ”, никога не е работила за себе си, за собствената си угода, та камо ли за собствения си имидж. Ако не бяхме българи щяхме да се смеем от сърце на единствения рекламен билборд рекламиращ България. Там, малко след като влакът мине Калотина и набира скорост към София винаги на поляната след гората има едно циганче. Циганче козарче с опърпани дрешки. Може би се казва Калитко или Хасан. То най-добре рекламира вашата т. нар. “родина”. Събува си гащите, хваща с малката си ръка неимоверно дългия си детски пенис и го размахва с въртеливи движения към пътуващите влакове. Опитва се нещо да изкрещи, но никой не може да го чуе. Тогава то подхваща предварително събраните камъни и започва да замеря с изумителна точност радващите се по прозорците пътници.
Имиджът е нищо. Довери се на жаждата си за Европа.