|
Приключенията на едно българско
девойче в Берлин
Поканена съм на гости при приятели в Берлин. В 7 ч. сутринта пристигам на аерогора София. Намусена служителка преглежда паспорта и билета ми. Пита дали имам покана и каква е целта на посещението ми в Германия. Обяснявам, че заминавам на гости и показвам поканата. Чиновничката продължава с въпросите – какви пари нося, смятам ли да се връщам. Изнервям се и отговарям, че не е нейна работа с какви пари разполагам, защото са си мои. След дълго увъртане служителката приема куфара ми, а аз се отправям към граничния контрол. Млад, любезен мъж поглежда паспорта ми и слага печат за излизане от България.
След час и половина закъснение самолетът на “Балкан” излита. Полетът продължава около 2 часа. Летище “ Шонефелд ” се намира в източната част на Берлин. Минавам безпроблемно на граничния контрол, всички митничари са възпитани, любезни, тактични и това ме кара да се чувствам значима като индивид в отворената към света и хората страна Германия.
Приятелите ме посрещат и след около 40минути пристигаме в апартамента им, който се намира в западната част на града. Кармела и Валерио са италианци, живеят тук от 15 години и имат италиански ресторант. Подарявам им бутилка гроздова ракия и вино “Траминер”. Вечерта ме канят в ресторанта си “Ла Кантина “, намиращ се на известния булевард “Кудам” / немски аналог на нашенския “Витоша”/ .
Обстановката е изискана, в ренесансов стил, звучи тихо неаполитанска музика. Заведението се посещава от културно-творческата интелигенция на Берлин, спортисти, фотомодели, порнозвезди… Известен немски политик е снимал тук рекламен филм за себе си. По стените са окачени големи фотоси на популярни италиански - кино и естрадни звезди.
Сервират ни макарони по неаполитански и средиземноморски раци в сос. Опитваме бяло вино “Бианко”, а след това ни поднасят традиционна италианска салата “Айсберг” с домати, червена салата, моцарелла, зехтин и оцет-балсамико. Убеждавам се, че италианската кухня няма нищо общо с тази, която предлагат в България.
Отивам до тоалетната. Освен ролката хартия приготвена за употреба, на рафт са поставени 4 резервни / как да не се впечатля, като съм влизала в тоалетните на набедени за елитни софийски заведения, където хартия липсва почти винаги /. На масичка в кабинката има ваза с червени рози, лак за коса, дамски санитарни средства и пепелник. На излизане от тоалетната попадам в малък коридор и виждам апарат за цигари , един за презервативи , а на 2 рафта са наредени различни картички и информационни брошури за предстоящите събития в града.
Ресторантът се намира близо до жилището на Кармела и Валерио, затова се прибираме пеш. Пред нас вървят 3 момичета с южняшки закръглени фигури. Доближавам се към тях и познайте – българки. Домакините ми обясняват, че на тази улица се намира клуб за компаньонки “ Лейди Нина “, в който работят момичета от Източна Европа. И какво мислите – нашенките приближават и влизат точно там.
На другия ден приятелите ме запознават с тяхна позната и съседка Ерика и тя предлага да ме разведе през следващите няколко дни из различни райони на Берлин. Влизаме в близкия кнайп / традиционно немско заведение – бирария / .С Ерика общувам на английски, разказвам й за България и се изненадвам, че знае много неща за страната ми. Бирата ми идва вповече и се чудя на немците къде побират толкова литри всеки ден. Наоколо седят мъже и жени на различна възраст и поръчват халба след халба.
Качваме се на автобус до “Поцдамер плац” – т. нар. американско градче. Архитектурата е в типичен американски стил, голяма част от сградите са изградени от стъкло и метал, със специална изолация, за да не могат да бъдат шпионирани със сателит от Космоса. В този център се провежда кино-фестивала “ Берлинале “ и различни ежегодни светски събития. За да се разгледа подробно целият “Поцдамер плац” на човек ще му трябват поне 3 дни.
Връщаме се на “ Аденауер плац” и преди да се разделим Ерика ми предлага да ме заведе на следващия ден в караоки бар. Вечерта прекарвам в компанията на Кармела, разговаряме дълго, споделям моите впечатления за града и хората. Тя описва немците като позитивно мислещи, комуникативни, търпеливи, дисциплинирани. В Германия за всичко има ред и той се спазва стриктно от всички. Хората живеят с достойнство, задружно, освободени са от предразсъдъци и действат винаги спонтанно. Възприемат различието на другите и никого за нищо не осъждат. Кармела ми дава за пример разговор на нейна приятелка литовка със съпруга й германец. Жената се възмущавала от слуховете, че кметът на Берлин е гей, а Гюнтер й напомнил да бъде толерантна.
Германците създават комфорт един на друг. Ако могат да помогнат го правят, ако не – поне не си пречат.
За мое учудване в Берлин срещам много рускоговорящи. Повечето от тях са евреи, които като компенсация след Втората световна война получават право на жителство, безплатни курсове по немски език, различни квалификации и доживотни парични помощи. В града всеки 5 човек е чужденец. Новодошлият лесно свиква и се приспособява, ако знае добре немски език.
Сутринта ме събужда приятна музика. Кармела ме вика от терасата. Отивам при нея и виждам възрастен мъж да върви по улицата с латерна. Той спира, сваля шапка, поздравява хората с “ Гутен морген ” и продължава да свири. Как да не пожелаеш да останеш в тази страна…
Ерика ме забира и тръгваме към прословутия търговски център “ Ка Де Ве “ – огромен магазин на шест етажа на “ Кудам “. Тук можеш да намериш стоки от цял свят. На всеки етаж спокойно ще “оползотвориш” цял ден, но трябва да внимаваш да не се изгубиш. Щандовете с различни фирми не са разделени в отделни магазини, всичко се слива, както е и в повечето вериги магазини в Германия. Разглеждаш всичко наволя, можеш да пробваш каквото пожелаеш – от шапка за 500 евро, до палто от 5000 евро. Продавачите и консултантите са любезни, готови да ти обърнат внимание, за да се почувстваш специален. Но ако им покажеш, че не се нуждаеш от тях, не ти досаждат.
Излизаме от магазина и се качваме на метро за няколко спирки. Слизаме на нашата улица, взимаме кучето на Ерика за разходка и отиваме в един индийски имбис / заведение за бързо хранене /. Дават ни меню, а на кучето донасят купичка с вода. В Германия домашните любимци са на голяма почит. С тях влизаш навсякъде, освен в хранителните магазини. В Берлин бездомни кучета и котки няма. Ще видиш млади, изискани хора да развеждат грозни помияри, но това са техни любимци и стопаните им гордо ги разхождат.
Докато похапваме, разглеждам хората, минаващи навън и забелязвам младо, добре облечено момче да чисти на улицата. Ерика ми обяснява, че за немците срамна професия няма и всеки с уважение се отнася към работата си.
На път за вкъщи се разминаваме с прегърната млада двойка отдадена на дълга целувка. Е, много ми дойде - и двамата са мъже…Не смея да коментирам пред дружката си. Трябва да бъда толерантна!
Вечерта отиваме в караоки бар. Обичайна публика са японци и немци. Собственикът е японец и предлага да попееш на японски, немски и английски. Към нашата компания се присъединява група немски младежи. Споменавам България и ми става смешно, че попадам в ситуацията на други българи в чужбина, които разказват, че първата асоциация със страната ни е Стоичков. Да, но те споменават и Лечков и Балъков.
Поръчвам си песента на Том Джоунс “ Секс бомб “ и ми хрумва да направя импровизация на български. Непознатият, екзотично звучащ за тях език запалва любопитството на гостите в бара, всички стават, ръкопляскат и пеят на припева начело с управителя.
Посещението ми в Берлин приключва.
Самолетът каца на аерогара София, а намръщените, вечноподозиращи физиономии на българските митничари болезнено ми припомнят за действителността, към която се завръщам.
|
Приключенията на едно българско девойче в Берлин
