|
Цяло чудо е, че 30% от избирателите все още подкрепят мафиотските елити, заблудени, че “избират” водачите и политиката им
Минчо Христов,
доктор по политология
Какво е политиката за българския политик? Според премиера Костов "много пъти българските политици в миналото, а и от последните десет години лъгаха хората, които им гласуваха доверие, и изоставяха отговорностите на властта посред път". Ако вярваме на премиера, политиката трябва да е преди всичко отговорност и дълг. Има обаче и други мнения. Като например, че политиката е най-сигурният и бърз начин за ограбване на държавата и нейните поданици и за трупане на лично богатство. Доказателства за подобна теза могат да се намерят при всички правителства от последните десет години и особено в днешното политическо управление.
Всъщност политиката винаги е била начин за представяне на лични, групови или класови интереси като обществени. За да бъде този камуфлаж достоверен, се създават идеологеми, чрез които да се заблуждава обществото. Те представляват смес от идеологии, доктрини, илюзии и обикновени локуми, които имат за основна цел да предизвикат определени нагласи и очаквания. Очаквания, за които политическите алхимици добре знаят, че никога няма да се сбъднат. Тези очаквания не са произволни. Те са важен компонент в сложната схема на всички обществени трансформации.
Избирателите са в дълбока заблуда, че избират политическите лидери и политиката им.
СНИМКА: Архив “Монитор"
Да вземем например българския преход. Родните политици с единодушие ни обясняват вече десет години как той ни води към пазарна икономика и демокрация. Тези политици обаче героично мълчат, когато някой простичко запита
защо ни представят западноевропейската икономика като пазарна?
Та там само преките субсидии надхвърлят сто милиарда долара годишно. Съветват ни още да премахнем напълно държавната намеса. Никой обаче не казва какво би станало със западноевропейската демокрация, ако и там направят нещо подобно.
Мнозина управници ни обясняват, че реформите буксували. Оправданията за това са различни: комунистическото наследство, липсата на демократични традиции, политическите опоненти, групировките, службите. Важна в случая е тезата, че реформите били недостатъчни и половинчати. Но така ли е наистина?
Достатъчно е да се огледаме: скъпи лимузини, разкошни вили, бодигардове, светски коктейли, ревюта. Значи за някои хора реформи има. Те отдавна са стигнали и надминали западния стандарт. В тези няколко процента влиза и голяма част от родния политически елит. Защо тогава същият се оплаква толкова гръмогласно за "непроведените" реформи?
Някога Кауцки по друг повод беше казал, че целта е нищо, а движението - всичко. Това важи и за нашата реформа. Тя съществува, крепне и се развива, само че въобще не към официално прокламираната цел - западноевропейския стандарт. Поне за огромното болшинство. Подобна цел не съществува и никой реално не си я е поставял. По вече оформилата се обществена структура е пределно ясно, че целта е не европейският, а латиноамериканският олигархичен обществен модел. Тази цел е почти достигната. Което не пречи на родния елит да се дистанцира особено усърдно от измеренията на досегашната "изкривена" реформа и да тръби надлъж европейските си предпочитания. Можем ли обаче да се приобщаваме политически към Европа при условие, че пропастта в икономически план продължава да расте?
Процесът на тази грандиозна трансформация задължително трябва да бъде бавен, за да не се изплъзне от контрол. Умело манипулирайки обществените нагласи и очаквания, с една желязна последователност обикновените хора са приучвани на тяхната нова и съвсем нелека роля. Нацистите по време на войната хвърлят неимоверни усилия, за да намерят мозъчния "център на сравнимостта". Част от чудовищните експерименти, проведени с хиляди концлагеристи, са свързани с тази разработка. Основният проблем е бил как да се "помогне" на народите "втора категория" да възприемат своята бъдеща роля в "новия световен ред". Как да им се "помогне" да забравят по-лесно своя предишен начин на живот и да бъдат доволни от факта, че са живи и че могат да се трудят за новите си господари? Как да им се "помогне" да избегнат всякакво сравнение на своя начин на живот с този на новата олигархия?
Трябва да признаем, че в това отношение у нас демокрацията направи чудеса. Тя
успя да смъкне жизнения стандарт на българина
толкова, колкото и най-кървавата диктатура не би успяла без риск, че ще бъде пометена от народното недоволство. У нас това недоволство бе контролирано и направлявано по един гениален начин от цяла плеяда именити политолози, социолози, журналисти, фондации и партийни централи. Те внушаваха съпричастност на българина - че е творец на историята и че действително решава съдбините си. Чрез кръгли маси, избори, митинги, стачки, палежи или "народни въстания". Вместо към истинските грабители, недоволството умело бе насочвано към себеподобните в "противниковия лагер".
Политологът Ноам Чомски неслучайно отбелязва, че при манипулацията на общественото мнение от особена важност е разкъсването на социалните комуникативни връзки. Дори и да мисли рационално, отделният човек не е опасен за олигархията. Той става опасен, едва когато разбере, че и другите мислят като него. Когато започне да се организира. Точно това трябва да се осуети, защото в обществото има кой да мисли заради тълпата.
За това са политиците. Те отклоняват вниманието към специално набелязани или създадени от самите тях "проблеми". По същество това са празни и безсъдържателни лозунги, наречени още "ключови думи".
Такава ключова дума е например "гражданското общество". Както Чомски твърди, същността на добрата пропаганда е да се измисли лозунг, срещу който никой не би възразил, защото никой не знае какво точно означава. Просто защото той не означава нищо. Така
олигархията получава желаната обществена подкрепа.
Само че не толкова за самия лозунг, колкото за неговия подтекст. А той обикновено гласи: подкрепяте ли нашата политика, която трябва да ви води към това ново и прекрасно общество?
Ако някога това общество беше "комунистическо", сега то е "гражданско". Общото за двете е, че съществуват само във въображението на хората. Така беше със "социалната пазарна икономика", със "сполуката", със "заедностите". Същото е и със "съгласието". По кой пункт могат да бъдат съгласни мултимилионерът, ограбил националното богатство и пенсионерът, принуден да рови в кофата за боклук? Но ако въпросът се постави най-общо и по принцип, кой би могъл да бъде против него? В противен случай би означавало да се подкрепи несъгласието, конфликтите и опази, Боже, да се постави на карта самият мир. А кой би поискал такова нещо?
Ами "солидарността"? Тя ни показва ежедневно от телевизионния екран щедростта на чужди попечители, родни бизнесмени и политици. Нищо, че стойността им е направо смешна. Нищо, че понякога помощите са с изтекъл срок. Важното е друго - да разберем на кого да благодарим за съществуването си. Колко трогателни и неустоими са влажните детски очички при поредното подаяние, хванати в едър план от услужливата телевизионната камера! Затова, кой би дръзнал да се противопостави на солидарността? Както и на ключовата дума "реформа". Ако с нея ни се обещава по-добро бъдеще, как да не я подкрепим? Обратното би означавало да се примирим със сегашното си положение.
Често в обществото се насаждат изкуствени противоречия, целящи отвличане на вниманието от истинските. Характерното за тях е, че те разделят хомогенни социални групи, отслабвайки техните съпротивителни сили. Партиите СДС и БСП са може би най-драстичният пример. По какво се различава например обедняващият им електорат? По какво се различават локумите от Резолюцията на 44 конгрес на БСП "За стабилност, сигурност и сътрудничество" от алабализмите в хартата на СДС за "свобода, справедливост, солидарност, субсидиарност"? Фактът, че около 30% от българското общество все още продължава да подкрепя мафиотизираните им елити, е наистина невероятен успех за партийните демагози.
За да е под контрол, у българина задължително трябва да се посеят илюзии. Като например, че след известно време нещата ще се оправят. Че скоро ще ни приемат в НАТО. Или в Европейския съюз. Че западните демокрации и МВФ ще финансират българския преход и няма да допуснат нов финансов срив.
Всяка илюзия обаче има определен живот. Затова те периодично се подновяват, или най-малкото се подменят техните продавачи. В сини, червени и други разноцветни конфигурации. Така хората получават чувство за реалност и достоверност. Когато след определен период те разберат, че отново са били изиграни, настъпва поредният предизборен цирк. При все по-осезаемата липса на хляб неговата роля е особено важна.
У хората се създава чувство, че сами избират водачите си
и което е особено важно - политиката, която те провеждат. Идва новата, "демократично" избрана политическа сила, която обещава да поправи фаталните грешки на предшествениците си и да въведе "правилните" реформи, които този път вече наистина да ни приближат към европейския стандарт. Но е необходимо още малко търпение. И така, макар че управниците ни убеждават в противното, реформите си вървят - тихо и неусетно. По всичко личи, че в съвременното "гражданско" общество "центърът на сравнимостта" не е нужно да бъде атакуван оперативно.
Докога обаче може да продължава този политически водевил? Докога избирателите ще подкрепят разноцветната и престъпна партийна олигархия? Ще съумеят ли нароилите се напоследък "граждански движения", където виждаме куп изхабени политици, да канализират народното недоволство? Или пък е възможно спонтанно да възникне нов мощен политически субект? Партия или организация, която да заложи в своята програма няколко основни точки. Например конфискация на незаконно придобитите имущества и съд за грабителите на съвременна България без оглед на политическия им цвят. При алчността и цинизма на т.нар. български политически елит възникването и развитието на подобен политически субект е напълно възможно. Както е възможно и осъществяването на неговата програма.
|
Без коментар
