|
В памет на Иван Куртев:
достоен българин и честен политик
Нася КРАЛЕВСКА, САЩ
Когато научих, че г-н Иван Куртев е починал през пролетта, изпитах истинска мъка. Тя се усили, когато през юни т.г. присъствах на заседание на Народното събрание и видях “на живо” нивото на днешните ни депутати и на председателството на парламента. Затова, когато напусках сградата, се спрях на първия етаж пред вратата на ъгловия кабинет с чувство на уважение и болка. През август 1998 г. в обширната светла стая няколко дни наред бях разговаряла с г-н Куртев, когато той беше пръв заместник-председател на Тридесет и осмото Народно събрание, а аз започвах изследванията си за книгата си “Без заглавие - Рушители и строители на България”. Тогава Иван Куртев, с когото съвсем наскоро се бях запознала, ми разказа за първите месеци след учредяването на Съюза на демократичните сили и за драматичната борба по време на лидерството на Филип Димитров за отстояване каузата на демокрацията в страната. Мислите и анализите на г-н Куртев, както и страниците от неговия политически дневник, които той бе така добър да ми прочете, залегнаха като основа на летописния ми труд.
Иван Куртев за мен остава пример за достоен българин, убеден антикомунист, отговорен гражданин, честен политик и неуморен радетел за щастлива България. От него лъхаха сериозност, принципност, мъжество, праволинейност и доблест.
Вечна му памет!
В няколко броя на вестник “Про и Анти” ще споделя констатации, спомени и откъси от дневника на г-н Иван Куртев, които той ми разказа или прочете по време на срещите ни преди десет години.
През 1985 г. в Рударци се провежда заседание, организирано от Академията за обществени науки и социално управление, което се занимава с европейската социалдемокрация и с модерните леви партии. От предговора към стенограмата му става ясно, че през 1983 г. във Варна е имало първо такова заседание, защото това в Рударци се определя като второ. В него участват хора, които по това време не са известни като изявени комунистически лидери - Захари Захариев, Нора Ананиева, мисля, че и Драгомир Драганов. И един, не мога да се сетя малкото му име, презимето му е Младенов, който тогава е безпартиен, а след това стана член на Изпълнителното бюро на Дертлиевата социалдемократическа партия. Всички тези хора обсъждат възстановяването на социалдемократическата партия в България и създаването на екологическа партия от типа на зелените партии шест и четири години преди 1989! Следователно комунистите са се подготвяли за събитията след 1989 г. далеч напред.
Лично за мене създаването на СДС през 1989 г. - на тогавашното СДС с тогавашните хора, е опит в България да бъде учредена политическа организация от типа на тази, която Илиеску успя да създаде в Румъния.
Показателен е фактът, че сред организаторите на митинга на 18 ноември 1989 г. фигурират толкова много комунисти. Както и фактът, че почти всички, които на 7 декември учредиха СДС - с едно-две изключения, по времето на Филип Димитров, когато започна истинската работа, напуснаха по различни причини коалицията. Освен това съм чувал от хора от тогавашното СДС, че Андрей Луканов е бил един от главните двигатели за създаването му. Обществена тайна е, че първите организационни сбирки стават в неговата къща. И интересното е, че повечето от тези хора след това се дискредитираха напълно със своята политическа дейност. Конкретни примери са Румен Воденичаров, Петър Слабаков, Стефан Гайтанджиев. Да не ги изреждам всичките.
…
За мене възловият момент остава 14 декември 1989 година. Само седмица след създаването на СДС за първи път площадът, улицата започнаха да участват в политическия живот. И се оказа, че те не могат да бъдат ръководени, манипулирани от водачите на СДС, защото далеч не всички се озовахме на призива им да се разотидем по домовете си, за да видим дали ще ни отразят във вечерните новини. Мисля, че последното го каза Ивайло Трифонов от трибуната пред Студентския дом.
Митингът на 14 декември бе спонтанен. Той нямаше нищо общо с живата верига около Народното събрание, организирана от “Подкрепа” или от “Екогласност”.
Към 17,30 часа на площада имаше доста хора, но към 19,30 броят им достигна 50 000. След като ръководството на СДС ни подкани да се приберем по домовете си, което беше сторено малко преди 20 часа, една част от гражданите наистина си тръгна. Но по-голямата остана. И тогава бяха обещанията, че до един месец член 1 ще отпадне от Конституцията. Тогава бе репликата на Петър Младенов за танковете.
Най-същественото за 14 декември беше, че повечето от демонстрантите отказаха да послушат своето ръководство, избрано преди седем дни. Аз лично изпитах известни съмнения, дали тези хора ни водят по най-верния път и дали това, което искат е най-доброто, най-правилното.
Поддръжниците на тезата, че поведението на лидерите на СДС е било основателно, твърдят, че ако гражданите не си бяха тръгнали от площада, е можело да се стигне до кървави сблъсъци. Аз съм сигурен, че комунистите точно в този момент бяха толкова уплашени, че не само нямаше да се стигне до кръвопролитие, а щеше да се получи нещо подобно на това, което стана на 10 януари 1997 година. Но много по-рано и много по-навреме. Развоят на събитията щеше да се ускори, а оттам и ходът на Кръглата маса. Изборите и всичко останало щеше да мине по друг път, а не по този, който мина.
Второто, което беше много важно тази вечер, беше, че на 14 декември улицата скандираше “Долу БКП!" и че се развяваха знамената на Европейския съюз. Някои се възмущаваха: “Какво е това? Ние нямаме ли си българско знаме?" “Какво значи европейско знаме?” и така нататък. Вероятно това бяха провокатори.
Четиринадесети декември си беше първият чисто антикомунистически митинг. На 18 ноември и на 10 декември жителите на София, които се бяха събрали на площада пред “Св. Александър Невски", бяха антикомунисти, но от трибуната се говореше със заобиколки, индиректно, внимателно. След 14 декември хората повече не се страхуваха да обявяват антикомунизма си. След тази дата много от симпатизантите на СДС не бяха повече безкритични към поведението и към изявленията на ръководителите на съюза. И още в първите дни на 1990 г. започнаха да се създават структури на СДС по места.
…
Искам да ви разкажа един случай на целенасочено подвеждане с цел злепоставяне на Съюза на демократичните сили. При откриването на Великото народно събрание през 1990 г. секретарят на синята коалиция Стефан Гайтанджиев се опита да предизвика сблъсък между СДС и полицията и войската под предлог да осигурим достъп на турските депутати до сградата, защото националистите щели да им попречат да влязат в нея. По него време Министерството на вътрешните работи беше в ръцете на Атанас Семерджиев, на отбраната - на Добри Джуров, а министър-председател беше Андрей Луканов. Така че не бе работа на структурите на СДС да участват в подобно действие. Давам примера, за да се види, какво прави човек, който тогава беше в ръководството на съюза.
Друг случай, който показва, че в СДС нещата тогава не бяха наред, беше една инструкция на заместник-председателя на съюза Петко Симеонов към временните управи, които встъпиха в длъжност през октомври 1990 година. В нея той се разпореждаше да претендираме за секретарските места в столичните общини, а не за кметските. Аргументът му бе, че секретарите са хората, които фактически организират изборите и че за нас е по-важно да си осигурим техните постове, отколкото да управляваме. Ставаше дума за изборите за Тридесет и шестото Народно събрание, които впрочем се проведоха чак след една година.
В резултат на инструкцията на Симеонов в четири софийски общини - в това число в една толкова синя община като “Оборище”, останахме без кметове. Но само в четири общини. Защото и този път далеч не всички се вслушахме в нареждането и от двадесет и четири столични кметства взехме двадесет. Така станах кмет на община “Лозенец".
Давам тези два примера, за да се види, че редовите седесари не бяхме безкритични към указанията, които получавахме отгоре. През пролетта на 1990 г. бях един месец в общината като член на Районната избирателна комисия за изборите за Велико народно събрание и бях успял да видя какво работи секретарят и какво работи кметът. И знаех, че е много по-важно да имаме кметове. А какво са мислили ръководителите на СДС, не ми е ясно.
Те ни внушаваха и една друга теория: дайте да пуснем във временните управи хора, които могат да бъдат пожертвани, защото те непременно ще се провалят през тази една година, тъй като нямат опит. Ще се провалят и за да не изхабим значими политици, нека изберем такива, без които можем.
Това бе също алогично, защото за тази една година, лицата, които участваха във временните управи, бяха първите от СДС, които натрупаха невероятно богат опит. Голяма част от тези хора и до ден днешен са в политиката и са полезни. Очевидно в ръководството на СДС тогава или не е имало яснота по отношение на необходимите действия, или се е постъпвало преднамерено.
…
Сините кметове на софийските общини се заехме да издирим незаконно придобити имоти. Оказа се, че видни комунисти притежават по два-три апартамента в противоречие и с комунистическите нормативни актове. В община “Лозенец” те бяха 14-15 души, а в цяла София успяхме да издирим около 140. Предадохме списъците на Александър Каракачанов, който беше кмет на София. От цялата работа нищо не излезе. И до ден-днешен няма резултат.
Ние - сините кметове, много рано влязохме в разрив с Каракачанов. През пролетта на 1991 г. той стана един от създателите на СДС-либерали. Така наречените СДС-тирета, които всъщност работеха срещу СДС. Александър Каракачанов не само че не действаше в полза на съгражданите си и че при него всички документи потъваха, но се опитваше да командва, да се разпорежда, да ни използва. Станахме му опозиция и не му беше лесно да кметува.
…
По време на “Лукановата зима” - най-тежкия период след 10 ноември, когато нямаше хляб, нямаше мляко и хората умираха от студ по домовете си, в общините, които имаха сини кметове, нещата бяха по-организирани. Отваряхме кухни за гладуващите. Осигурявахме помощи. Поликлиниките бяха останали без консумативи, без лекарства. Успявахме по някакъв начин да ги снабдяваме с най-необходимото и в сравнение с общините, където кметовете бяха червени, лишенията и мизерията се понасяха като че ли малко по-леко.
|
В памет на Иван Куртев