В АТАКА, българи!
Действителността в България днес няма нищо общо с очакванията на огромната част от българския народ след промените, започнали на 10 ноември 1989 г.
Ние, българите, очаквахме съществувалият дотогава обществен ред, лишен от естествената обратна връзка между управляващи и управлявани, да бъде заменен от демократичен. От обществен порядък, осигуряващ на всички ни пълноценно гражданско участие в определянето на собствената ни съдба. Вместо това вече 15 години сме в плен на режими, чийто провъзгласен демократизъм е още по-фарсов и циничен от всеки предишен. Формалната многопартийност и периодичните избори се превърнаха във фасада, прикриваща безцеремонната диктатура на една немногочислена партийно-държавна прослойка над останалата част от българите. Шумно провъзгласеното разделение на три взаимно допълващи се и взаимно контролиращи се власти се оказа фикция, наместена, както и преди, под диктатурата на поредното ново еднолично командирско или царско-премиерско управление. Очаквахме премахване на антиселекцията в управленческите структури и излъчване на най-достойните, начело на управлението. Вместо това тя бе заменена с друга селекция, при която определящи за заемането на каквато и да било ръководна длъжност са личната преданост към висшестоящия партиен вожд и клиентелизмът.
Българите очаквахме недемократичната и демотивираща индивида уравниловка да се замени от стопанско устройство, при което да бъде разкрепостена способността на всеки наш предприемчив сънародник да се изяви като активен икономически субект, да прояви стопанска инициатива и да поеме отговорност.
Вместо това се оказахме подчинени на порядки, при които личното материално замогване чрез труд и предприемчивост се оказа недостъпно за мнозинството от населението. Път към замогване се откри единствено за едно безнравствено крадливо малцинство, все по-неприкрито обсебващо по престъпен начин общонационалното достояние.
Очаквахме относително замогване, а вместо него получихме абсолютна бедност. Бедност, която отдавна премина в мизерия и вече застрашава биологическото оцеляване на нацията.
Българите очаквахме запазване и модернизиране на наследените системи за поддържане на обществения ред и социална защита, на общодостъпно образование и здравеопазване.
Вместо модернизация получихме разруха. Определящи чувства за душевната нагласа на мнозинството от съгражданите ни станаха несигурността и страхът. Страх за тяхната и на децата им лична сигурност. Страх за тяхната чест и имущество. Страх от безработица и от болести. Страх от лъжедържавата и нейните институции. Страх за оцеляването на истинската българска държава, създадена преди 13 века от прадедите ни и досега, въпреки многото исторически премеждия, опазена от нас. Страх от настоящето и от бъдещето.
Петнадесет години след края на държавния социализъм нашето Отечество България продължава да е в плен на гибелни икономически, социални, демографски и политически тенденции, които досега причиниха по-големи стопански, демографски и морални щети от тези след пораженията от двете световни войни на изминалия век.
Десети ноември се оказа не предверие към динамичен материален и духовен възход на нацията, а начало на невиждана и всеобхватна разруха, чиито темпове не престават да се ускоряват. Както и да се тълкува думата “катастрофа”, тя няма да е точна за характеризиране на днешното ни положение. Последиците от катастрофа понякога могат да бъдат преодолени.
Ако обаче допуснем споменатите тенденции да се запазят в течение само още на четири години, след наследството на Костов и Сакскобургготски, ще бъде застрашено самото съществуване на българската нация в демографски, стопански и исторически план, и на българската държава като исторически и външнополитически субект.
Крайно време е да осъзнаем гибелния характер на внушаваните ни отвън изкуствени разделения по най-различни признаци, и да изведем на предно място в гражданското си поведение общонационалния интерес. Днес истинското разделение между българите не е на “леви” и “десни”, на привърженици на президентската или парламентарната форма на управление. Истинското разделение на нацията е друго: на българи и антибългари, на патриоти и предатели, на осъзнати и лумпени.
От една страна, е огромното мнозинство от честни българи, които при цялото разнообразие на конкретните им политически предпочитания и виждания за бъдещето на България, са единни относно необходимостта да бъдат отстоявани националната й самоличност и националните й интереси. От другата страна е незначителното и шумно грабливо малцинство, безразлично към тази самоличност и продаващо тези интереси срещу правото да администрира за чужди цели и за българска сметка страната ни, която възприема като колониална периферия на т. нар. нов световен ред.
Някои от отрицателите на “новия световен ред” са склонни да допускат грешката да го окачествят като повторение на стария колониален ред отпреди Втората световна война. Вярно е, че приликите са немалко. Но тук няма да ги изреждаме.
Днес метрополиите не се нуждаят от някогашните роби или полуроби. Като производители те са също излишни. Западът сам си създава необходимата селскостопанска продукция, а производството на екзотичната част е почти изцяло механизирано. Някога на конвейери от типа на фордовите, от труда на тези хора можеше да се извлича някаква печалба. Днес в роботизираните заводи те са просто излишни. Съвсем не струват и като потребители - прекалено бедни са.
Твърде показателно е възраждането на малтусианството, вече възведено в аргумент на атлантическата политика. Невъзстановимите природни ресурси и особено енергийните, нямало да стигнат за всички. Фактът, че по-малко от 15 % от земното население консумират над 80 % от световните енергийни ресурси, деликатно се премълчава.
“Това нас не ни засяга”, би могъл да възкликне някой, повярвал в думите на Желев, Стоянов, и Костов, на Паси и Сакскобургготски. Както и на думите на всички други парламентарно представени национални предатели. А нали членството ни в ЕС е вече почти осъществено. Шенген падна отдавна. СКГ, Първанов, Паси и Кунева подписаха във Вадуц.
На подобни наивници бихме препоръчали: Да преценят на кого да вярват - на отворените депутатски и министерски уста, или на отворените си хладилници, на закритите болници, училища, заводи, на умъртвената българска култура, на наркоманията и убийствата?
Вече е ясно, че ЕС съвсем не се гласи просто да приеме източноевропейскитe страни в клуба на богатите. Комисарите неслучайно обявиха, че има и предпазни клаузи. Намекват ни, че ще висим, “докато умрат родените в робство”, ако не закрием АЕЦ "Козлодуй", ако се застъпваме за правото си на суверенитет, ако искаме сносен живот и пр.
Иначе прословутите уж структурни реформи си свършиха своето. Разрушиха поминъка на българите и икономиката на държавата ни; обрекоха на глад, мизерия и изтребление нацията. Без пушка да пукне, ликвидираха армията ни, обезоръжиха ни и ни оставиха голи сред вълци.
Все повече стават у нас хората, осъзнаващи, че новото време разделно за България отдавна е настъпило и че разделението между българите не преминава по измислената линия дясно - значи синьо; червено - ляво, жълто - център. Тази линия е предназначена за дооглупяване на народа и за необратимото му превръщане от граждани на България в “електорат”. Какво “дясно”, какво съзидателно има в структура, убиваща не дори аристократично в самия им зародиш всички предприемачески пориви на българите?
Какво “ляво”, какво съзидателно има в програмата на столетницата, позволила онаследеният огромен морален капитал да бъде разхитен и ползван като вещи за лично потребление от шепа социалдемократстващи приватизатори с несекващ апетит?
С наближаването на изборите зачестяват прогнозите и догадките за бъдещите управленски замисли и на негово превъзходителство господин Джеймс Пардю. Чуди се той дали на кормилото на пробитата българска гемия да застане БСП със Станишев, или СКГ с БСП. За Костов и Надка си спомня с въздишка, но те вече бяха употребени, и както се казва, каквото можаха свършиха. Може би се чуди г-н Пардю дали за представителност следващото ни колониално управление не е по-добре да се гарнира със съмнителни “бунтари” и доказани либерали, обелили възмутено по някоя и друга приказка срещу най-глупашките, поради некадърност, прояви на корупция от събратята на “ние-можещите” и "моралните във всичко"; дали на новоизпечените български леви атлантици ще бъде позволено да се прехвърлят от каютите за пътници на капитанския мостик, или ще се изчака да докажат и на дело шумно провъзгласения си атлантизъм.
Мишата тупурдия обаче, дори и когато е подсилена с тонколони, не престава да е миша тупурдия, особено при положение, че въпросното кормило на българската гемия е откачено от кила и че славно е поработено гемията да се превърне в подводница за еднократно ползване. Без пристанище и координати в историята.
Създаването на функционираща масова политическа структура за спасяване на България и на всеки един от хората, които я обитават, отдавна е на дневен ред.
В Западна Европа гражданските страсти се раздвижиха дори заради едно скромно повишение на цените на горивата, което само леко намали реалните доходи на хората.
У нас, където мизерията в афро-латиноамерикански такт от 9/10 върти своето сиромашко хоро, неспирното “рационализиране” на цените и отнемането на социалните придобивки заличава все по-твърдо разликата между живота и смъртта.
Тогава какво чакаме? Да атакуваме!
В Националното обединение "Атака" ние най-добре разбираме, че примитивното разделение на жълти, сини и червени, на десни и леви, на център, на консерватори и либерали, днес е неуместно. Защото то е създадено за разхищаване на националната енергия, за изпускане на парата, както се казва, през свирката, а не през работните цилиндри на националната машина. Целите на НО "Атака" няма как да не бъдат прости и ясни, защото са спасителни за всички българи: прекратяване на националната агония и превръщане в дело очакванията, за които говорихме в началото. И още - търсене на отговорност от рушителите на България. С цялата строгост на закона.
Като реалисти си даваме сметка, че това дело е трудно, дори чудовищно трудно, като се отчитат финансовото менгеме, в което е стиснато отечеството ни, продажността и корупцията, развили се отгоре надолу и просмукали българската социална тъкан в дълбочина; обезверяването и примирението, обхванали голяма част от съгражданите ни.
Но стига! В ключови моменти на българската история нашите предци не са се питали “Какво ще стане с нас?”, а са си задавали въпроса какво трябва да правим. Отговорът е в думите на поета: Ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, ако ние не изгорим, кой ще осветява мрака?
В атака, българи!
Национално обединение "Атака"

№ 14