|
Скопски мерак
Красимир УЗУНОВ
Красимир Узунов е роден през 1963 г. в гр. Пещера. Като кадрови офицер от Българската армия е бил шеф на управление "Информация и връзки с обществеността" в Министерството на отбраната, а от 1990 до 1992 г. председател на офицерската легия "Раковски". Написал е общо 7 книги, 5 от които са за Македония. Автор е на много анализи, публикувани в печата. Бил е президент на Центъра за изследване на етническите конфликти и регионална сигурност. От средата на май 2001 г. оглавява първата частна информационна агенция "Фокус".
"Скопски мерак" е една от най-популярните кръчми в Скопие. В нея освен да си поръча подлютена шкембе-чорба и патриотарски песни, простосмъртният македонец може да помечтае спокойно за Велика Македония, опряла рамене, ако не до Инд и до Ганг, то поне до язовир "Искър", долината на Места, Пинд и Олимп.
В "Скопски мерак" македонецът може да отпусне душа и да отдъхне от албанската опасност, както е писано по Ботев да се озъби на душманина, да обясни, че ако не са били великите сили, тетовските села по Шар планина отдавна да са обезлюдени, а от албанските бунтовници да няма и спомен. "В Скопски мерак" България е враг и потисник, макар че все ще се намери някой пийнал клиент, който попържайки шиптарите, да поръча за смелост "Минаха години" и да припомни, че в албанските махали още се помнят питанките от 1941 г.: "Ял ли си бугарски кьотек?", "Лежал ли си в щипски затвор?" и "Газил ли те е офицерски ботуш?".
Атмосферата в "Скопски мерак" е емблематична за всичко, което се случва в Македония през близо двете години след Охридският рамков договор, Македонската държавност е обезверена и е изпаднала в най-острата криза на идентичността след обявяването на независимостта на 8 септември 1991 г.
Култовата фраза на Арбен Джафери, че "за да водиш война трябва да имаш патриотизъм, а за да имаш патриотизъм, трябва да знаеш коя ти е патрията", днес повече от всякога е валидна и се изправя с небивала острота пред македонските граждани от всички поколения. Към кризата на идентичността задължително се прибавя и непреживяното все още унижение от т.нар. война от 2001 година, в която няколко хиляди леко въоръжени албански бунтовници направиха за смях командваната от възпитаници на югославските военни училища македонска армия.
Народопсихологическите травми, забъркани с коктейл от етническо разделение, икономическа криза, остри приватизационни скандали, непозната по размер корупция, щедри и неизпълнени по условие предизборни обещания, съставляват най-общата характеристика на горещото македонско лято. Това неминуемо дава отражение и донякъде поражда последните проявления на антибългарска ярост развихрили се в чисто ежедневни сцени и събития. Защото случаите с Ана Паскова от село Ключ и с Андон Спасов от село Рупите нито са първите, нито са последните в нескончаемата българо-македонска сага за първичността на яйцето и кокошката. Страхът от албанската експанзия, икономическата безизходица и индивидуалният духовен катарзис на македонското себедоказване, ежечасно и ежеминутно репродуцират случаи, подобни на предизвикалите напоследък в България всеобщо внимание. През 1992 година, когато България първа призна независимостта на младата македонска държава, македонските полицаи ни глобяваха с аргумента "Оти ни одиш низ държавата". През 1994 година младежи от Банско попаднаха в затвора в Идризово, защото обясняваха, че са българи, а не са македонци, макар че са от Пиринска Македония. През 1996 година, когато и в София, и в Скопие командваха социалистите на Виденов и Цървенковски, македонската тайна полиция дебнеше българските туристически групи по сокаците на Охрид, проверяваше пътните им чанти, ровеше в хотелските им стаи. През 2001 година, когато "славните македонски" полкове обикаляха отдавна опразнените позиции на албанските бунтовници, на мода беши въпросът "Защо не ни помагате, като сте наши". Когато дойдоха танковете и гаубиците от България - те бяха стари и негодни, трябваше да се бутат от поне десетина македонци по тетовските нанадолнища, за да запалят, а дежурната констатация беше - "Помагате, защото искате да ни вземете."
Както се разбира, чисто по роднински - по никакъв начин не можеше да се угоди на близките ни край Вардар. Ако не ни признаваш - защо не ни признаваш. Ако ни признаваш - защо ни признаваш. И всичко това върви със задължителната гарнитура за окупаторите, които в свободното време танцуват под тактовете на "Еделвайс" и закусват по канибалски с мозък или езици на деца и филе от партизани.
При тази масирана психологическа подготовка, случаите с Паскова и Спасов могат да изненадат само и единствено незапознатите с македонската действителност и, разбира се, българското посолство в Скопие, което ако не е получило инструкции от София, то поне няма информация, тъй като не е чело българските медии.
Горчива и тъжна истината е че в близката и бедна Македония, дипломатическото ни представителство не е на необходимото ниво, за да защити интересите на хилядите българи, които пътуват, работят, търгуват, живеят или се срещат с роднините си в Скопие, Охрид, Велес, Битоля, Гевгели...
Студентите, които учат в България, а те са хиляди, по стар удбашки обичай се разпитват в полицията и им се внушава да се шпионират едни други.
Българите, които трайно живеят в Македония, задължително са привиквани неведнъж с предложение да сътрудничат или да рискуват да загубят работната си виза.
Роднини трябва да пишат и да обявяват роднините от България, които им гостуват.
Българофилството продължава да бъде равносилно на престъпление, а бившата управляваща партия ВМРО-ДПМНЕ отчете на последния си конгрес "край на бугарашите" и то в присъствието на българския посланик. С една дума, докато албанците бият и изселват македонците от Тетовско, Стружко, Дебърско, Кичевско, Кумановско и Скопско, защо да не поосъдим и да поизгоним някой друг българин. Хем е по-безопасно, хем е по-традиционно. Още повече, че за наше съжаление, страхуващата се от обвинения в пристрастност България, реагира мудно и нерешително. Едно заради липса на позиция, друго - заради инертността на чиновниците си. Случаите с Паскова и със Станков (така Андон Спасов е наричан от българския посланик в Македония) показаха още една гола истина - ние продължаваме да нямаме нито стратегия, нито трайна позиция спрямо казуса Македония. Още по-обидното е, че казусът с Македония обещава своето, ако не скорошно, то поне не много далечно окончателно разрешаване. Косово сигурно ще стане независимо. Охридският договор рано или късно ще бъде приложен напълно. Албанците ще заемат техните проценти в държавната администрация. През това време ще пораснат нови млади албански недоволници, които ще поискат нов Охридски договор, с нови проценти. Младата македонска държава трудно може да понесе албанската експанзия, след като не разполага с критична маса, която да поеме неколкостотин хилядното албанско национално малцинство. Хрониката на предизвестената смърт е свързана с десетките хиляди молби за гражданство, предложени на българското правосъдие, със зелените карти, които Гърция обещава в Битолско, Прилепско, Ресенско и Гевгелийско, със сърбеенето на македонското население в етнически смесените райони и просръбските варианти на разделение от списание "Сведок". Всичко казано до тук изисква ясно и категорично формулиране на българските национални интереси, свързани с Македония и изграждането на стройна стратегия за тяхната защита. Иначе казано чудесни са усилията на посланик Йорданов да привлече плакатисти, художници, поети и актьори, за популяризиране на българската култура. Чудесно, но далеч не достатъчно. Защото ежедневието в Македония не е свързано с коктейли и промоции, нито със сгрешени покани за националния ни празник. Ежедневната ни работа е свързана с осигуряването на комфорт на бизнеса на туризма, с ежедневна, ежечасна и ежеминутна защита на България и българското. Казано просто - да носиш Македония в душата си. Защото, ако български дипломат се бе поразходил до квартал "Гьорче Петров" рано сутринта, след тревожното позвъняване на Андон Спасов, едва ли той щеше да бъде изведен с ритници от бащината си къща. Защото българските групи, обикалящи символите на българското минало в Охрид, трябва да чувстват покровителството на българската държава, грижата на българските консули, така както повелява поведението на една уважаваща себе си държава, на която предстои да стане член на Европейския съюз и която е длъжна да защитава своите граждани в Скопие, в Монровия, в Рамала или в Грозни...
В емблематичната скопска кръчма "Скопски мерак" често се разказва историята на славния македонски генерал Трайче Апостоловски, който като млад и безпросветен войник служел в разделения град Риека-Триест. По време на усложнените отношения между Италия и Югославия, войниците от двете срещулежащи казарми си подмятали обидни думи. Всяка сутрин и всяка вечер - като всяко войнишко формирование. Една сутрин дошъл ред на Трайче Апостоловски. Сръбските офицери му наредили да изреве по посока на италианската казарма нещо изключително обидно за Италия и италианските символи.
Заголил гърди Трайче и изревал:"Таляни, таляни, да ви ... мамето бугарско!"
|
какво мислите за това?!?!?!?!?
