Прочетох нещо за кошмарите при децата наскоро, което нямаше да ми направи никакво впечатление, ако аз не бях действала така като дете, без да знам, че това е "научния подход".

Типично било за кошмарите (и като се замислим, наистина май е така), че нямат същински завършек, а прекъсват внезапно, защото се събуждаме от страх. Така че, когато децата имали повтарящи се кошмари, ги карали да ги разкажат (или нарисуват, ако са по-малки) и да помислят сами как биха могли да приключат с хепи енд.

Като дете имах повтарящи се кошмари, само че по-рано от дъщеря ти, защото се преместихме в друг град, но бях по-затворено дете и не разказвах на никого. Беше ужасно, докато в един момент започнах съвсем целенасочено да си мисля за тях и да си фантазирам, че всъщност протичат по друг начин. Примерно имаше един с вещицата в мазето, който беше много ужасяващ, защото в него не можех да дишам. Така си фантазирах, че срещам вещицата и й обяснявам, че и аз не искам да съм тук, не отивам нарочно при нея и ако може по някакъв начин да се разберем. Интересното е, че после го сънувах точно по този начин и не се задушавах в съня.