Извинявам се, ако темата ви е омръзнала, само искам да споделя едно последно нещо :)). Прочетох книгата "Как да общуваме с детето" на Юлия Гипенрейтер, оказа се, някои неща от поста на Яна са точно от там . Да ви кажа, от 3 дни нещата в къщи се промениха към малко по-добро, вече не крещя и не се ядосвам за щяло и нещяло. Щерката пак е нервна, пак хленчи след градина, постоянно върви след мен и иска да я гушкам, да правим неща заедно, да й обръщам внимание. Държи се като бебе, което до преди няколко дни ме влудяваше. Не че прочетох нещо ново в книгата, което да не съм го чела/знаела от преди - общо взето се повтарят същите неща като на другите места. Просто си ги припомних, дадох си сметка, че наистина не е важно да си осигуря 2 часа спокойствие, а да изградя дълготраен контакт с детето. Започнах да й посвещавам цялото си внимание като се прибере от градината, да я събувам, преобличам, да я гушкам, да й чета колкото иска. Чак не ми се вярваше първия ден - повиших глас чак като й обличах пижамата за сън.... Освен това ми остана време и да сготвя и да пусна прахосмукачка, защото след час и половина непрекъснати занимания с нея, тя накрая започна да си играе сама . Не се карахме, не нареждах, не командвах, не забранявах - като видя, че се държа човешки и тя започна да се държи така. Като й казах, че е време за вечеря, тя сама сложи прибори, след като каза "Добре, мамо" .
Иска ми се да не спорим и да не обяснявам до припадък, но все пак не сме в казарма. Та си мисля, че колкото повече расте, толкова повече ще се наложи да съм авторитетен тип родител. За себе си не виждам друг път, не искам домът ни да се превръща в бойно поле и да се вихрят борби за надмощие
|