|
Пускам тази тема, защото знам, колко черно изглежда всичко след мисед и колко е важно след такова тежко преживяване някой да ти каже, че всичко е наред.
На 25 Февруари ми направиха абразио. Бяхме чакали близо 3 седмици с надеждата, че ситуацията ще се промени и диагнозата "мисед аборт" е някаква ужасна грешка. Няма да си кривя душата - беше ми много тежко. Когато разбрахме, че има проблем половинката ми не беше тук. Деня преди да вляза в болница долетя и беше плътно с мен през цялото време. После трябваше пак да замине за седмица, после още седмица тук..
Говорихме дълго, когато се прибра. Дълъг, тъжен, емоционален разговор. Поплаках, той поплъка с мен, мълчахме, пак говорихме, минахме през какви ли не настроения, смяхме се, пак плакахме.
Дечицата са чудо. Божа работа е кога ще се случи чудото, Божа работа е дали ще се случи. Същата вечер излязохме с кумовете ни, поговорихме си на по чаша вино и хубава вечеря. Истината е, че в такъв момент вместо да си се скриеш в някоя тъмна дупка и да не си покажеш носа, най-добре е да излезеш, да се видиш с хора, ако трябва и да се насилиш да продължиш да живееш като нормален човек.
На сутринта влязох в болница, където не беше особено приятно. Ту се чувствах виновна, ту си мислех, че всичко е грешка и на бебо нищо му няма.. лудница. След като отворих очи ми се искаше да изчезна от болницата на мига. Оставиха ме да поспя още около час и ме свалиха в стаята ми - там видях половинката, прегърнахме се без нищо да говорим и след около час се прибрахме.
Няма да пиша безкрайно дълго кое как беше, кое как съм усетила и разбрала. Исках да ви кажа, как се преборих със собствената си лудост.
Излязох преди операцията, което ми даде много сили за следващия ден. Колкото и странно да звучи, "почивката" в този момент ми се струваше крайно неуместна - исках да се заредя с позитивни емоции, да видя хора, които много обичам. Не че влязох в болница абсолютно спокойна, но със сигурност не бях истериясала. Излязох на същия ден, въпреки че по правило уж трябваше да преспя в болницата. Не останах - трябваше да бъда в една стая с една прекрасна, сладка бремелинка в 7ми месец, която беше за задържане и просто не можех да си представя какви черни мисли ще я налегнат, ако знае за какво съм там. Така и не и казах, просто и пожелах успех и си тръгнах.
На следващия ден спах много. Половинката ми донесе пресен портокалов сок в леглото, даде ми антибиотика и се гушна да спи с мен. Колко е спал не знам, но аз счупих всички рекорди. Следобяда излязохме само двамата да походим (не било добре да се жалеявам след абразиото). Вечеряхме, пак се прибрахме, чете ми книжка, говори ми дълго..
Всеки ден излизахме на разходка - всеки ден за все по дълго, ходехме все по-далеч. На третия ден пак се видяхме с приятели, на четвъртия отидохме на концерт. Бяха ми изписали болничен за 20 дни и не се притеснявах за нищо, освен за това да се възстановя бързо. Физически около 10 дни след операцията вече се чувствах добре благодарение на здравословното хранене, мнoгoто пресни сокове и вода. Eмоционално - трудно да се определи. Ту ми се смееше, ту ми се плачеше, хем избягвах да мисля за случката, хем по един или друг начин все си намирах нещо да ми напомни. Истината е, че мъжът ми ми даде много сила. установих, че на моменти като аз не мога да мисля трезво и главата ми е каша, най-добре е да слушам него. Да слушам близките си хора, които повтаряха, че всичко е наред. Да слушам до някаква степен и "вътрешния си глас", които ми казваше, че си искам живота, смеха и мечтите обратно.
Е, днес, малко повече от месец след процедурата смея да кажа, че съм добре . Другата седмица трябва да ходя на контролен преглед, да си поговорим с доктора ми кога може да опитаме пак.. да чуя някой друг съвет. На много хора искам и трябва да благодаря - на David, който направи невъзможното за да е с мен и беше страхотна подкрепа, на приятелите ми които ми изтраяха всички фази на лудостта и продължиха да ме обичат и подкрепят.. същите тия приятели, които на втората седмица след операцията ме заведоха на вечерно кино и ме отвлякоха в 3 сутринта, за да ме водят за сватбена рокля в Асеновград. Същата тая весела дружина, която ми помогна да спретнем най-прекрасната сватба миналата седмица
Та, живота продължи. Няма да забравя случката, няма да забравя и чувството да загубиш нещо, което обичаш и искаш от сърце и душа. Но ще се науча да живея с това чувство.. и то ще ми напомня колко е крехък живота, колко лесно се обръщат нещата. Колко е важно да се радваш на нещата Благодаря на тези от вас, които ми четоха истеричните постчета и ме подкрепяха!
Силно прегръщам тези от вас, маминки, които са преминали през това и от сърце ви желая да сте силни, спокойни и скоро да си направите по едно чудо!
|
Мисед и какво се случва след него
