Ако имаш време, хвърли един поглед на книгата "Захир" на Паулу Коелю. Мисля, че е подходяща за всеки, който търси истината за любовта. Там прочетох нещо, което ме впечатли. Казахите казвали на небето с думата за син, защото независимо от облаците, небето за тях винаги е синьо и когато го погледнат, дори мрачно и навъсено, те виждат винаги синьото небе зад облаците... Но аз явно се впечатлявам от писания за небето и за летенето. едно време любимата ми книга беше Езерното момче на Павел Вежинов. Там имаше един текст за току що излюпеното пиле, което успяло да се надигне, погледнало през гнездото и видяло за пръв път поляната, осеяна с красиви цветя, високата небесна синева. И му се приискало да политне, да се гмурне в синьото и да се върне от там красиво и синьо, каквото не е никое друго птиче на света.
Има много книги, чиито внушения са свързани с това да не се спираме, да не се задоволяваме с положението, когато ни мъчи и да търсим полет напред и нагоре. Коелю е казал нещо много интересно в Захир - в една връзка човек се оглежда в другия - в партньора си. Когато го види с чисто лице и ясен поглед, красив, щастлив, той се вижда като в огледало. Мисли си, че всичко му е наред, че върви в правилната посока. И не търси промяна, а тормози партньора си, който вижда навъсената си половинка, посърнала, без енергия и желание за промяна и се отчайва.Мъчи се, иска промяна, но вижда в партньора липса на желание за такава, повтаряне, че всичко е ок, че не вижда никакъв проблем... А любовта е като небето за казахите - винаги е чиста, изпълнена с енергия и алтруистична. Ако не е такава - това не са облаци, това просто не е любов...