Да се включа и аз по темата си . Чела съм разни книги за възпитанието, за дисциплината, гледам от време на време филмчетата за бавачките. Много е лесно всичко на теория, обаче като ми хленчи диваненцето 20 минути с най-отвратителния си писък и в един момент превъртам. Това, което работи за сега при нас:
Ако не иска нещо да прави, напр. да се облича - казвам, че ще я изчакам да реши какво иска и отивам в другата стая. За сега почти мигновено си променя мнението и с хленчене ме вика да се върна.
Ако не иска да си тръгва от площадката - казвам й да се пусне още 2 пъти по пързалката (или 2 кофички с пясък или каквото там е на дневен ред) и след това тръгвам - тя обикновено подтичва след мен. Проблем ще стане като започне да не й дреме, че си тръгвам, но тогава ще му мисля.
Ако не иска да прибира играчките - или й помагам, или я оставям. В момента, в който ми поиска нещо, я помолвам първо да събере играчките, после ще правим каквото иска. Обикновено действа.
Но съм започнала много да я заплашвам, мисля, че трябва повече да действам, за да разбере, че съм сериозна. Напр. дъвчи дъвка и постоянно я вади от устата да я разглежда. Е, изтъркаха ми се зъбите да й правя забележка - според мен или забравя или ми прави на пук. Два пъти взех и изхвърлих дъвката - скъса се от рев, но нямаше друга. Да видим колко дъвки още ще поемат към коша преди да се отучи.
Напълно съм съгласна, че има разлика между свобода и свободия. Мисля, че и аз имам права, не само детето. Така че ако искам по земята в хола да няма разпиляна мозайка, защото ми се забива в краката - Яна трябва да я пребере. Смятам, че й обръщам внимание, играя, четем, не я подтискам особено. Крещя й, това ме мъчи, но пък иначе мозъкът ми ще експлоадира. Трябват ми малко упражнения - вчера напр. след 20 минутен хленч за сладолед успях не само да не се ядосам, но дори да намеря решение заедно с нея, така че всеки получи каквото иска. Не я лъжа, стремя се правилата да са ясни, как само да не полудявам като ми каже "Добрееее", "После" или "няма"???
|