Емоцията за мен може да бъде само една - упрек към себе си затова, че не отделям време за "значимите" неща за детенцето ми, затова, че изтрещявам, че не разбира, как никога няма време, как винаги "трябва" да се бърза, че винаги трябва да е чист и да не върши неговите си, детските нещица, а да се държи като пораснал мъж, който обаче в същото време трябва да бъде и моето малко бебе! Защо приемам толкова рутинно думите му : "обичам те много, мамичко" и не се обърна поне веднъж да видя пламъка в очичките, които пораждат те...а по навик отговарям: и аз те обичам много! и продължавам пак забързана, отново тичаща към.....къде?! Към това бъдеще, което не ми се иска да идва, към бъдещето с порасналото дете, отдавна забравило детските си поразии, привикнало на лудото ежедневие и естествено....забързано в проблемите си! Като майка си! Само, че вече нямащо нужда от нейното одобрение, от милата и усмивка, за която толкова пъти е мечтал! Боже, какво правим с децата си?! Какъв е този стрес, който им насаждаме още преди да са се осъзнали?! И какво от това ако закъснеем 15 минути за работа, защото днес на път за яслата се е спряло да помирише тревичките повече от един път и е гонило пиленцата вместо да крачи до вече изнервената си майка?!
Хубаво е да ни разтърсват такива приказки отвреме на време....
А още по-хубавото би било, никога да не се налага да плачем над тях...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите