|
Извинявам се предварително за дългия пост и за това, че ще ви натоваря.
С моя мъж имаме проблеми от известно време, не се караме и даже отстрани за много хора сме символ на перфектното семейство, но напоследък като че ли нещо липсва.
Говорихме си в събота и се оказа, че нито един от двама ни е щастлив... всъщност оказа се, че и двамата поставяме под въпрос чувствата си един към друг. Решихме, че за да си изясним какви и дали все още има чувства помежду ни, е най-добре да се разделим, което на практика няма как да стане, тъй като живеем извън града... а аз нямам книжка и без него дори не мога да си заведа детето на ясла и да отида на работа. В момента живеем като съкавартиранти. И почвам шофьорски курсове при първа възможност. Изкарам ли книжка, той се изнася.
Объркано ми е много... със сигурност не искам разбито семейство, но и не искам да продължаваме заедно, ако не се обичаме, просто не искам детето ми да расте в такава среда.
От събота насам се чувствам супер странно... понякога ми е добре, да не кажа, че с нетърпение очаквам новия си живот... олекна ми, изчезна онова напрежение между нас, което се беше появило и чуденката наистина ли нещата не вървят или си внушавам...
Понякога обаче ми е безумно тъжно... все още не съм сигурна дали е само заради това, че ще се превърнем в поредното разбито семейство... или ми е мъчно и за самия него... по-скоро май не искам да го загубя. Май... все още го обичам.
Говорим си страшно много, честно казано никога до сега не сме си говорили толкова, ей така, просто да седим и да си говорим. Снощи откарахме до 1. И беше хубаво. Той изглежда по-щастлив, някак по-отпуснат и не стресиран, майтапи се, смеем се, и то за наши си неща, такива, които можем да си ги говорим само ние двамата.
Все си мисля, че трябва да има някъде дълбоко в сърцето му останала някаква любов към мен... само не знам дали е женска интуиция, или просто така ми се иска и отказвам да приема факта, че той може би вече не ме обича.
Снощи си говорихме за семействата ни, за предишните ни връзки. Напоследък много се говори за това, че едно дете се научава да обича по примера, който вижда в семейството си.... а се оказва, че в неговото семейство такъв пример е липсвал. Повечето от вас знаят, че са 7 деца, бащата през повечето време е пътувал по работа, майката... даже физически едва ли е могла да обръща достатъчно внимание и на 7те деца, мъжа ми като най-малък е бил отгледан от по-големите. Не си спомня някаква проява на интимност от страна на майка си... както и между родителите си, освен изкуствена целувка за „здрасти”, когото бащата се прибере след поредното няколкомесечно отсъствие.
В цялото поведение на мъжа ми има някои неща, които винаги са ме притеснявали – примерно страшно студен е, не обича кой знае какви прояви на интимност (нито той към мен, нито аз към него), когато му е криво, не може да понася някой друг около себе си, съответно когато на мен ми е криво, като че ли дори не знае как да ме успокои... и т.н. Винаги е казвал, че си е такъв и че не бива да приемам нещата лично. Сега... виждам обяснението за всичко. Май просто не е научен да обича... което е безумно жалко и не знам дали може да се промени или е твърде късно. Поне си дава сметка за това и казва, че не иска да пренася подобно поведение върху Тоби.
На фона на всичко това изобщо не знам как да действам от тук натакък (при положение, че както писах по-нагоре, в момента няма как да се разделим) ... дали да се боря и да се опитвам по някакъв начин (по какъв?) да извадя на яве евентуално останали му към мен чувства, което ми се вижда супер сложно от психологическа гледна точка ... или да го оставя сам да си блъска главата, а сам... май няма да се справи.
Знам, че трябва да съм себе си, знам, че трябва да съм силна и че ако постоянно хленча, рева и му вися на врата с обясненията как не искам да го загубя това ще има точно обратен ефект и ще го отблъсне. Знам, че е много по-добре да ме вижда усмихната... Мъча се поне вкъщи да се държа нормално и явно успявам, снощи дори ме пита плакала ли съм от събота насам ... ами плача, ама не пред него.
Няма нужда да казвам, че най-голямото притеснение и на двама ни е как Тоби ще приеме всичко това... в това отношение поне мога да разчитам, че няма да си правим мизерии. За сега си мислим, че като/ако се разделим, най-добре би било да се редуваме да го гледаме по няколко дни, примерно 4 дни аз, 3 дни той, така сякаш би било по-безболезнено.
Спирам, със сигурност има още много подробности за доизясняване на картинката, ще допълвам.
Ще се радвам на всякакви мнения и съвети (и окуражителни думи, че една раздяла не е толкова страшна), един поглед от страни ще ми е много ценен, както и всякакви съвети по отношение на детето от тези, които са минали по тоя път (за щастие май не са много).
|
Голям семеен проблем
