Да си кажа, при мен старите приятелства си останаха...тези, с които порастваме заедно. Колкото по-често се виждаме, толкова повече се променяме заедно.
С тези хора имам чуството, че нищо не може да ни скара. Всяка свободна минута сме заедно, смеем се на едни и същи неща, възмущаваме се от едни и същи неща...изобщо- еднакви сме. Толкова, че си позволяваме забележки, които чути от друг ще бъдат обидни. Даже си се карамме един на друг. И това е страхотно, защото се чустваш свободен така, както когато сте си в семейството. Не се сдържаш когато нещо ти идва отвътре и искаш да го кажеш. Дори и децата приемаш, като свои и ги гледаш, като такива. Това са хубавите неща от живота.

Но с хора, с които не порастваме заедно нещата са различни. Там една дума казана на криво може да обърне веселбата. И хумора, и навиците, и маниера н а разговор, и интересните теми, и всичкото ни е различно. Да не коментирам, че мразя да се втренчват в мен и да попиват всеки маниер, движение, почесване и накриво загасена цигара. Затова и трудно завръзвам нови приятелства. Всъщност сега употребявам думата приятел пъти по-малко, отколкото преди. Преди започвах разказ с "един приятел", а сега с "един познат". Така е, остаряваме. То затова и хората е хубаво да се женят по-рано, защото после всеки се изгражда, като характер, започват капризите, кусурите, липсват компромисите и отмятането с ръка.

Аз бях на протеста за места в ДГ, а ти?