Честно да си призная и аз така реагирах. Никога не ме е притеснявало възхищението на околните от брат ми. Това някак ме правеше горда, все едно моето хвалят. Аз много съм помагала при гледането му, въпреки че имаме 5.5 г. разлика и много съм се занимавала с него. Даже повече, отколкото трябва. Сигурно затова и някакво собственическо грижовно чувство имах към него. От което с времето трябваше да се отървам.
Винаги съм чувствала вниманието на нашите. Аз съм първо дете, силен характер, справящо се с всичко. Но аз все разказвах, вдигах шум - какво станало в училище, в отбора, навън... А брат ми беше много кротък, имаше нужда от закрила и понякога нашите по-меко се отнасяха от него. Той май бой не е ял, никакви проблеми не е създавал. СТранното е, че в училище много лесно се справяше, никакви проблеми, но и никой не разбираше. Много по-вглъбен. Сега се справя прекрасно и някак си с лекота. Но е по-мълчалив, затворен, с по-ниско самочувствие. Не знам това дали е, защото нашите по го закриляха и пазеха...