На всички ни се случва да изпадаме в подобни"неразбрани"ситуации...никак не са приятни и тягосното чувство за неволна вина ни измъчва...
Аз постъпвам по два начина....
1,След ден-два-три се обаждам и с възможно най-веселия тон забивам смело въпроса:К'во правите бе...нещо ми домъчня за вас,що не се обаждате,да не би да имате проблеми...,да не би да се сърдиш...а,за онова ли,не сме се разбрали нещо,...я кажи,какво става сега..." или от сорта... някакво тъпо изречение,изказано с много положителни нотки,излъчващо загриженост и обич...Никога не е било обаче сфалшиви чувства...иначе не хваща "декиш"(баба ми така викаше)В 99% от случаите нещата се оправят мигновено...в останалия 1% или никога,или след време.Важното е ако грешката е твоя,да умееш да поискаш прошка за нея без това да е вид унижение за теб...ако е взаимна да намерите начин да я поправите,за да няма недоизказани думи...или просто да я забравите.
2.Резвам ги за цял живот...независимо колко много обичам даден човек и колко много ще ми липсва,просто забравям че съществува...е не съвсем,дълбоко в сърцето ми е спомена за приятните моменти с него,продължавам да го обичам по мой си начин,да се сещам за рожденния му ден или какво обича да хапва ....Но никой не разбира за това.Наказвам него за това,че е бил некоректен...наказвам и себе си,че съм допуснала това.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите