Добре, тогава нека аз първа да разкажа... / Взаимопомощ / Бъдещи и настоящи майки-happy mama

как се чувствах като новоизлюпена родителка. Така-а, родих Алекс на 15-ти август 2004 год., неделя, в 12.40 часа на обяд - 2850 г, 51 см, здрав и красив! Бях в еуфория докъм края на септември - аз не ходех, аз летях от щастие и обич към първата си рожба! Справях се с гледането на сина си, кърмех, всичко беше на 6, както се казва.
Но ето, че дойде октомври и аз усетих за първи път някакви депресивни настроения, обаче си казвах, че ще отшумят бързо, че ще ми мине, че сама ще си помогна, много си вярвах... През ноември чувствах доста често силна умора, както и едно много гадно и тъпо желание да не се събуждам повече сутрин - но не споделих тези свои страдания с никого, скрих ги, не се оплаках - някакси уплашена и едновременно засрамена от себе си... А депресията вече надигаше своята грозна глава, въпреки болезнените ми и безсилни опити да я спра... Все по-често се чувствах потисната, нервна, беше ми самотно и тягостно у дома, но все пак имаше и хубави моменти, които успяваха да ме вдигат на крака.
Чувството за вина и усещането за тотално несправяне с майчинската ми роля достигнаха своя връх в началото на декември 2004 година, когато вече сериозно обмислях и желаех самоубийство!!! Паметта взе сериозно да ми изневерява за голям мой ужас, все по-трудно се концентрирах в каквото и да е, започнах дори да се губя из квартала, което ме паникьоса съвсем и депресира още повече, усещането ми за вина ми достигна грандиозни размери, желанието ми да нараня по някакъв начин Алекс все по-силно, не виждах вече никакъв смисъл да живея... уви, не се шегувам, имах самочувствие под абсолютната нула, чувствах се ненужна, лоша, глупава, незаслужаваща радост, пречеща на близките си, имах разстройство, безсъние, страхотно се потях нощем, сънувах ужасни кошмари, мъжът ми ми липсваше адски, защото много бачкаше!, кърмата ми секна съвсем, чувствах се изтощена и без сили, зрението ми отслабна, М. ми дойде, зимен студ, абе ужас отвсякъде...
В средата на декември вече не можех да търпя положението и най-накрая спрях да се крия! С голям страх, чувство на себеотвращение и самоомраза, вина и паника споделих с мъжа ми една съботна сутрин, че смятам, че това ни е последното любене, че за последен път виждам Алекс, и той много се ядоса и стресна... Няколко дена след това казах и на мама, която помолих да ме заведе на психиатър, защото явно имах нужда от спешно лечение!!! Преди това все смелост и кураж не ми стигаше да се обадя на Спешна Помощ, страх ме беше, че я споделя с някого как мисля и чувствам, я ще ми отнемат родителските права, а това истински ме ужасяваше!!! Майка ми миличката първо не повярва колко съм зле, но после, та чак до Нова Година, се грижи за мен и за Алекс с много любов, доброта, търпение и вяра в добрия изход! И тук е момента да изразя своята огромна БЛАГОДАРНОСТ към мама и другите ми близки - без тях сега просто нямаше да съм жива, а много вероятно и Алекс... Имаше момент, в който се чудех как се казва Алекс, в който ми беше трудно да се изкъпя или да напиша нещо, или да приготвя дори елементарно ядене... Не се преструвам, това е от болестта!!!
На 18-ти декември 2004 година започнах да пия антидепресант, Сероксат. На същата дата спрях да кърмя, още помня последното сутрешно кърмене на Алекс, преди да поема първата спасителна таблетка... толкова ми беше тъжно... Антидепресантът почна да ме поосвества малко по малко, като на 1-ви март 2005 година почувствах по-осезаемо подобрение, вече не желаех да се самоубивам, полека-лека започнах да общувам с други хора и да излизам повече навън...
Около 20-ти март 2005 година обаче изпаднах в хипомания, обратното на депресия, и за около месец бях в еуфория, в другата крайност, бях превъзбудена, премного щастлива и весела, много приказлива, енергична, но и доста по-нервна, раздразнителна и избухлива, за съжаление,което изморяваше много и самата мен, и близките ми... Но това състояние е по-готино, по-леко поносимо... макар и да не е нормално.
Тогава психиатърът ми предписа ново лекарство, Неуротоп ретард, което пия и до днес, само по една таблетка дневно - за предотвратяване на люшкането между потиснатост и прекалена еуфоричност... Бях като махало, колебаещо се между двата полюса, но незадържащо се в златната среда на спокойното щастие! Беше адски неприятно, и всички тези беди се дължаха само на намалено количество серотонин в кръвта ми... Вече знам, че е нямало от какво да се срамувам и че е трябвало да потърся помощ ВЕДНАГА! Животът е пъстър и аз много се радвам, че мога да чувствам всякакви емоции!

Може би най-коварното на депресията е, че докато си в неин плен, си сигурен, че тя ще продължи ЗАВИНАГИ!!! Освен това си убеден, че САМО И ЕДИНСТВЕНО ТИ си толкова зле на цялата земя!!! Хубавото е, че това е временно и лечимо състояние; лошото е, че е наистина опасно, ако не се вземат мерки.

Това е засега от мен. Ще допълня само, че от месец май 2005 година, та досега, съм напълно ЗДРАВА, спокойна, психически стабилна и като цяло щастлива жена! Все още пия хапчета, профилактично, но от януари 2007 и тях ще спра /разбира се, консултирала съм се за това с лекаря си/. Без подкрепата на близките си, без медикамента, осигуряващ ми нужното ниво на т.нар. "хормони на щастието" в кръвта ми, без упоритостта си да мисля положително дори когато всичко ми изглежда напълно черно и безнадеждно, сигурно нямаше да успея да се преборя с депресията си.

На всички ви пожелавам от сърце НИКОГА да не се сблъскате със следродилната депресия, но усетите ли нейните признаци - съветвам ви ВЕДНАГА да потърсите помощ и закрила за себе си и за детето си! Най-малкото, свържете се с мен, аз винаги съм насреща при подобни проблеми! Защото ВСЕКИ човек заслужава достоен, смислен и щастлив живот!!!