Здравейте и от мен. Честно казано, не мислех да пиша, само четях мненията.
Аз съм почти на 31г, малкия родих на 29г и половина В интерес на истината до сега не съм се замисляла за възрастта си като пречка по отношение на детето ми. Чувствам се безкрайно щастлива от факта, че имам детенце, че ми се усмихва, че ме целува и прегръща. Това ми дава сили и енергия и не ми тежи да се грижа да него. Нямам баби да ми помагат, доста далеч живеят, затова съм свикнала да се справям. Ходим с мъжа ми на работа, Боби е на ясли...Гледаме да си помагаме и да не се изнервяме.
А за безсънните нощи и умората....няма значение на колко години си - все е тежко. Аз, лично, съм спокойна натура и единствено болестите на малкия могат да ме разтревожат. Оставям го да си тича и да опитва всичко. А в градинките гледам как младите мами тичат след децата и им се карат и крещят...
Не се обиждам от постинга на jana, чуждото мнение не ме интересува много много. По-добре да си насочим енергията в отглеждане на палавниците
И най-накрая - винаги съм искала поне 2 деца. Не съм планувала нищо, когато стане. И съм сигурна, че ще имам сили да се справя.

А на мамите над 30г и на тези с по 3 деца - ДЪЛБОК ПОКЛОН от мен!

Борис - 03.06.2004