Сега да разкажа и за нашето пешеходче.
Беше ми дотегнало всички да ме питат - "Колко е голяма? Аууу! На година и два месеца и още не ходи?"
Върха беше, когато една много добронамерена и симпатична леличка умря от учудване как е възможно още да не е проходило детето и накрая заключи - "Ами той моя син проходи на година и шест месеца..." Само дето не разбрах що се чудеше тогава, ама нейсе.
Та значи аз бях решила да оставя детето да проходи самички. Без водене за ръце, без проходилки, каишки и всякакви подобни. Преди месец и нещо майка ми не издържа и ме обвини, че спъвам развитието на детето и въобще и изобщо. Съответно започна да я води за ръчички и Дени свикна така. 40 дни изнудваше всеки, който й попадне да я разхожда. Съответно тя искаше задължително за двете ръчички да я държим и макар отдавна да си личеше, че може да се пусне, по никакъв начин не се съгласяваше дори и само за едната ръка. Аз обвиних майка ми, че ако не бяхме започнали да я държим до сега отдавна да се е престрашила да се пусне, а тя ми заяви, че тъкмо така на детето крачетата са заякнали и иначе кой знае кога... Абе не можем да се разберем кой е прав.
Преди две седмици Дени подлъгана от едни цветя в градината на свекърва ми (умира за цветенца!!!) несъзнателно направи три крачици, но после се насъбраха една камара зрители и тя предпочете да продължи с лазене. Преди два дни хареса бастунчето на другарчето по разходка. Сигурно и вие ги имате - бастунчета с дрънкаща топка на края, дето малките пешеходци ги бутат. Стана луд скандал между двете деца на сред центъра. Чудех се да се смея ли, да се ядосвам ли. Дени пищеше с цяло гърло, посягаше да ме удря, биеше ми главички. Обещах да й купя същото веднага щом се успокои, но по пътя към магазина на няколко пъти имахме изблици. И после - О! ЧУДО! Решението било в бастунчето. Като се влюби в него, веднага се съгласи да я държим само за една ръка и започна едно обикаляне... Вчера на обяд вземането на кухната ни костваше 40 минути, при все, че ако съм сама се справям за не повече от 5.
Само че горкия ни тати стоеше изолиран от цялата еуфория. Всеки път, когато тя направи някоя самостоятелна крачица него или го нямаше или бе обърнат на другата страна. Накрая я издебнах и я снимах с камерата на малко клипче, че да я види и той. И... (Тук започва интересното. Дано не съм ви писнала с моите обяснения, ама много чаках и много се вълнувам! ) Излизаме снощи на разходка и те двамцата и бастунчето се водят за ръчичка. Обикаляха, обикаляха и в един момент не знам какво ме бутна, поглеждам ги - татито седи като вцепенен, а нашия мъничък Чарли Чаплин стиска бастунчето и се поклаща в посока бъдещето. И като се почнаха едни обиколки... Няма спиране. Първо прави няколко минути тигели , но после взе да се уморява и започна да пада. А ние седим и не смеем да гъкнем. Е, радвам се, че в цялата еуфория успях да извадя камерата и имаме документирани първите стъпки.
Много е хубаво! Спомням си, че през последния месец на бременността слушах една песен, в която се разказваше, колко се радва майката на раждането на детето си, на прохождането, тръгване на детска градина, училище, първа любов и как всяко едно ново нещо все повече и повече отдалечава детето й от нея. Докато накрая тя си остава сама, синът е в големия град и тя се радва, че той не се обажда, защото майчиното рамо се търси когато имаш някакъв проблем. Хем красиво, хем тъжно, хем много истинско. Голям рев ревах тогава (нали се сещате, че и хормоните помогнаха). Вчера се сетих за тази песен. Ето, че и моето детенце се отдалечава от мен. Крачка по крачка... И от мен се иска да съм там, когато тя има нужда от помощ и да стоя тихо от страни и дас е радвам, когато тя е щастлива.
Безоблачен и лек път ти желая, моя мъничка Деничка!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите