Тая тема си е много хубава.
Казвам го защото все още си спомням какво шубе ме тресеше мен. Въпреки че колкото повече наближава момента, толкова повече ми се искаше да е колкото може по скоро /вече не издържах да бременея/.
То хем е страх от неизвестното, хем е нетърпение да се свршва /поне така си мислех тогава/, но то тогава се почва, ама това е тема на друг разговор.
За от гледната точка на човек с цял низ от убийствени бъбречни кризи, някой от по месец, месец и половина /само който го е изпитал може да ме разбере/ мога да кажа, че се притиснявах даже да не започна да раждам у дома. Болките ми не бяха в корема, а в кръста, при първата реших че получавам бъбречна криза и изпаднах в истерия за бебето, но когато престана стана ясно че не е криза тя не минава толкова бързо.
Последните контракции при пълно разкритие са по-болезнени, но с добра схема за дишане минават бързо.
Болка при излизане на бебето не усетих, даже ми стана хубаво и леко, акушерките и лекарите ме напътстваха до последно и гарантирам, че ако човек ги слуша няма да има проблем.
Упойката е доста болезнена като поставчне и ако не е сложена добре няма да можеш да си вдигнеш главата от леглото два три дни, но при болезнени и продължителни раждания си е хуманна процедура от която не трябва да се отказваш.
И не слушай какво ти разправят, цялото раждане е психика, ако отидеш с мисълта, че е ужасно ще стане такова. Само позитивни мисли, колкото по-бързо, толкова по-добре.
Не е страшно, много жени го драматизират, не ги слушай, чети.