Ами не знам какво разбираш под "рядко". Защото моето раждане си беше съвсем нормално, с дребното уточнение, че загубих много кръв, което комбинирано с анемията и последствията от пълната упойка с която ме шиха, доведе до ужасни резултати. Първите два дни след това, при всеки опит да се изправя ми причерняваше, на няколко пъти - до припадък. С нетърпение очаквах часовете, в които ми водеха бебо и направо умирах от умиление, като го чувах как плаче в количката, с която го караха, а едвам успявах да се надигна, за да го гушна. Не знам как щях да издържа, ако беше пре цялото време при мен, все си представях как го взимам да си го гушкам и се строполявам с все бебето.
Не че не съм искала да е при мен, просто не виждам как щях да се оправя... наистина.

С нокти и зъби до край своята чест отстоявай!
Не остарявай, Любов, моля те, не остарявай!