Права си, Мишка. Прогресът е буквално ежедневен. Казват имало периоди на подем и на застой. Предполагам, ние сега сем в период на подем, но буквално всеки ден прави по нещо ново. Понякога и по две на ден.
А че дребчовците не са вече бебчовци... Уж си го знаехме, че така ще стане, но и на мен понякога ми става малко тъжно, за онова безпомощно парченце месо.
Като бях бременна по радиото засякох историята на една песен от 70те години. Била писана за някакъв български мюзикъл. Голям рев ревах докато я слушах. Разказваше се, как майката се радва на всяко ново постижение на детето си, на първата думичка, на първата крачка, на първите приятелчета, на училището, университета, семейството... И как с всяко едно от тия постижения детето й все повече и повече се отдалечава от нея. Накрая се стига до момента, в който синът й е далеч и тя дори се радва, че не се връща при нея, защото знае, че майката се търси, когато има някакъв проблем.
Абе нещо в този дух беше и така ми ровна в душичката... Като добавим и хормоните, падна хълцане и половина.

За идеята със заразяването - благодаря! За сега нямам представа как бихме могли да я реализираме. Приятелчето, с което излизаме се храни с песни, танци, мобилни телефони, дистанционни и т.н., а аз уж от това се старая да предпазя Дени. Ще видим сега като плъзнем по градинките, дали няма да намерим някой лакомник за пример.
А това дето няма умряло от глад дете, при наличие на храна и аз го твърдя, дословно. Дори се чудех ако Дени падне под долната граница и върпеки това е здрава и жизнена какво ще ни карат да правим. Според мен природата си знае работата и детенцето е много по-близо до нея от мен и дофторицата.
Но за сега сме в нормата и ще си кютаме.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите