Ако съдя по собствения си опит е нормално. Михаела не беше така, но точно на тази възраст (1 г. 9 мес.) Мартин беше абсолютно същият. На площадката пълно с деца, а той ме дърпа да си играе с мен, децата изобщо не съществуваха за него (с изключение на кака му). Ако го оставя на една приятелка (нея я виждаше всеки ден, защото детето и е колкото Марти и постоянно бяхме заедно навън) само за минута - да вляза в магазин или да купя кафе - започваше да плаче, изобщо не даваше да му се губя от погледа. Обикновено вървеше хванат отстрани за панталона ми да не би да ме изпусне някъде. Но за разлика от Борис, Мартин като видеше баща си и забравяше за мен.
Мартин се промени за 2-3 месеца, според мен под влияние на следните фактори - тръгна на ясла (за 3 седмици) и веднага след това отидохме на море за 25 дни (почивахме в станция, оградена отвсякъде - т.е. дворът и е постоянно пълен с деца, а и през останалото време си седяхме в кафето на станцията - т.е. той беше постоянно сред много хора). Докато преди това цяла зима беше само с мен (и само вечер и с баща си и сестра си). Тези 2 месеца го промениха до неузнаваемост. Това състояние се израства - при някои по-бързо, при други по-бавно, но минава. Според мен това изобщо не е повод за притеснение.
Мартин сега е много контактен - ако има деца не ни търси, отива при всеки, който има желание да играе с него и даже с непознати хора по улиците се закача.

Само да добавя, че и аз в тоалетната ходех само с Мартин - той просто не ме пускаше сама. Честно казано и досега понякога е същото, само че вече придружено с безкрайните въпроси от сорта на "Мамо, изака ли се?"

Редактирано от edna_mama на 16.03.05 23:38.