Момичета, прочетох вашите мнения и искам да споделя, че аз съм точно в обратното положение. Дъжеря ми е на 2,5 г. Не работя и си я гледам сама - няма баби, няма помощ! От известно време започна да ходи на ясла, но и това не е постоянно - знаете как е с болестите!
Моите терзания са по отношение на това дали пък не се отдавам прекалено много на семейството си и дали не се губя като личност като не се развивам професионално??? Зная, че е прекрасно да видиш усмихнатото личице на детенцето си, но ми е супер неприятно като чуя някой да казва - Е какво правиш толкова по цял ден? Не е чак толкова сложно да гледаш едно дете! и други от този род.
Имам някакво вътрешно усещане / което доста честичко ме тормози/, че съм някакси недоказала се и макар и малко пресилено да звучи - ненужна на моменти.
Имам чувството, че никога /дори и дъщеря ми да стане на 5 или на 10 години /не бих могла да съчетавам работа и семейство. Още повече , че мъжът ми не изгаря от желание да работя и не би поел моите задължения в къщи.
Това е, което ме тормози и заради, което съм раздвоена.
Искрено Ви се възхищавам, че сте успяли /макар с неимоверни усилия/ да съчетаете работата и семейните си задължения. Ако има рецепта, ще се радвам да я чуя!