тези дни имах много и за жалост нелеки поводи да мисля за родителите си в частност и въобще за поколението на нашите родители. При цялото уважение което смятам, че им дължим за това, че са ни дали живот, че са ни възпитали като личности, а това както сами виждаме е една нелека задача, че са ни дали образование и че в някои случаи продължават да ни помагат и досега се питам дали не пропускат момента, че и ние вече сме възрастни хора.
Моята майка разбра че чакам втория си син когато вече бях в 5-ти месец и честно казано не бих искала да описвам как прие новината - това че обяви че сигурно имам психични разстройства май беше най-малкото/само ще вметна че първият ми син всъщност е плод на моята 3 бременност и положението дори и с него не беше никак розово, така че никой явно не е предполагал че бих се решила пак да забременявам и да раждам/. Честно си признавам, че не бих искала да знам какво мислят / в случай че научат че в плановете ни влиза още едно дете/.
Аз и преди това ти казах мила - решението трябва да е само твое и на съпруга ти - само вие имате това право и сте длъжни да решите "ДА" или "НЕ" с цялата тежест на това решение.
Прегръщам те виртуално и ти желая целия кураж, който ти е нужен за да решиш какво ще правиш и помни каквото и да решиш - то ще е правилно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите