|
С моята половинка отиваме за един ден да видим родителите му. Пътуваме до селото с автобус. Двама млади циганина спират автобуса с истински полицейски палки и го молят да отбие през горната махала, понеже има селски събор и по случая – състезание с колелета за деца. Гледаме през прозореца: малки сладки циганчета с велосипеди, засилени с бясна скорост по главната улица. Бурни аплодисменти от мургавата, празнично нагиздена публика. Стигаме до къщата. Не къща, а цяла ферма. Майка му е заклала 6 (шест) кокошки само за нас! Да си ги вземем и да ги ядем! Обаче в момента ги скубе и бърза много. Аз и гаджето ми – няма как – се включваме в процеса. Леко ми се драйфа, обаче скубя чевръсто кървавата перушина. Гадост! ( Как се озовах тук? Аз имам две висши образования, чета съвременна философия и не вярвам в моногамността).
После се качваме в удивително возило – москвич на около 30 години, без предни фарове и броня, целият ръждясал. Струва ми се абсурд да запали, но действителността понякога надминава всички фантазии и москвича тръгва, явно подкрепян от висша сила. В краката ми се търкалят някакви туби, друса като…не знам като какво, такова друсане няма! Стигаме по някакви черни пътища до желания баир, където се намира бащата на любимия ми. Сядаме на тревата да се видим. И се почва: “Трябва да ядеш повече….трябва да сключите брак…” ( Страх ги е, че внучето им ще е копеле). Аз мълча ( Мълча!!! Аз!) и кимам с безразличие, гаджето ми се осмелява да продума, че това за брака засега се отлага. Тръгваме си достатъчно бързо, за да не се скараме.
От селото идват да ни приберат сестра му и мъжът и – полицай. (Заклевам се, всички вицове за полицаи са верни!) Возят ни в гордостта на живота си- новото им БМВ. Полицаят кара отвратително, с поне 140 в час и резки спирачки. (Става ми лошо, бременна съм все пак, мамка му!). Седя отзад, точно до главата ми – 4 тонколони, които бълват Азис и Глория – “Не сме безгрешни, но сме истински”…мисля, че със сигурност ще оглушея, при все че съм запушила и двете си уши и болезнено натискам пръстите си навътре, почти до тъпанчетата. Слизам полуглуха и повръщаща. Нашият панелен апартамент ми се струва късче от рая. Почвам да крещя на майка ми, за да си изкарам на някого тоя ден. После си лягам и се моля детето ми, ако е възможно ( да си го начука генетиката!), да не прилича на никой от роднините си….
hormonally yours
|
off :) Един ден на
