Ето го и моя разказ:
На 13.11 ми поставиха таблетка за предизвикване на раждането, защото бебо беше високо, без никакви индикации за скорошно раждане, плацентата имаше калцификати ...и така решихме на 13.11 да започваме. Чаках чаках..., но уви, контракциите бяха съвсем леки и безболезнени. Към 18.30 вече отидохме в болницата за да следят тоновете на бебето. Последва клизма, която не е кой знае какво де. Сложиха ме на окситоцин и спукаха водите(което си е гадничко). Скоро абаче тоновете на бебето, започнаха да падат, веднаха смениха системата и ме сложиха на кислород. Обадиха се на анестезилога и ме подготвиха за секцио. Сложиха ми епидурална упойка(не е болезнено поставянето й), в крайна сметка се престраших да остана в съзнание, въпреки че краката ми постоянно трепереха от страх. Усещах всичко което се случва, но не изпитвах болка. След известно бутане, опъване и дърпане...., чух гласчето на сина ми точно в 01.02ч. на 14.11. Показаха ми го един такъв мокър и некъпан, ама си ми беше най-хубавото нещо, което съм виждала. Лекарите постоянно се бъзикаха и аз не останах по-назад де. Единият от лекарите ни направи снимчици... Всички бяха много мили и внимателни. Последва едно яко шиене, коета май най-много се усещаше като нещо неприятно, но общо взето и то мина бързо. Последва нощ в реанимация, където през катетъра на епидуралната продължиха обезболяването, чак на другия ден разбрах, че бебо е прекарал тежка нощ с много учестен пулс и в кувьоз...слава богу всичко засега е ок. И така на 3-тия ден ми го донесоха, а от събота сме си вече вкъщи.
Разрезът почти не личи и аз се чувствам вече доста по-добре.
Сега съм една много много щастлива мама.
Късмет и кураж на все още чскащите мами и много много щастливи моменти с бебоците

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите