(Изписах един километричен отговор преди час и после взе че крашна сайта - пу да му се не види. Сега ще се опитам да го повторя в общи линии).

Според мен това което казваш е въпрос на гледна точка. Аз никога не съм мислила за Анна като за 'моя' - тя принадлежи единствено и изцяло на себе си, аз съм й майка но не я притежавам, затова и не мога да избирам да я давам на нещо или на някого. Разбира се че са толкова крехки, уязвими и нежни както казваш, но в същото време се убедих, че още от раждането си бебетата са и също толкова силни и устойчиви и започват да отстояват независимостта си с всеки изминал ден.

Така че гледам на бъдещето не като на неминуемото идване на момента в който 'някой' или 'нещо' ще ми 'отнеме' детето, а по-скоро се опитвам да я отгледам и възпитам така че да не се чуства никога че принадлежи на някого (било то аз, баща й, бъдещия й партньор и т.н.) или на нещо (професия, кауза и т.н.) а е независима и самостоятелна и тя сама избира 'да бъде' с този 'някой' или това 'нещо'. Разбира се че ще страдам с нея и ще се радвам с нея когато достигне до възрастта сама да взима решенията си. Но не мисля че ще виждам това като края на нещо, защото просто връзката ни ще прерасне (надявам се) във връзка междъ двама възрастни.
Ето пак ще се повторя, просто зависи как ще погледнеш на нещата - дали като пътя към Голгота или като триумф на Капитолинския хълм. Аз явно съм неизлечим оптимист и винаги бих избрала второто.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите