|
И аз така, откакто се роди първото дете, външният свят ме интересува в терапевтични дози - колкото да не се сбъркам и вдомакинча - книги, филми, работа, интернет, понякога кръчми... само времето за четене ми е по-малко от нужното... и иска тишина и самота - за разлика от останалото, което все някак се комбинира с деца...
Вселенските проблеми, мировата скръб, предстоящият Апокалипсис/Ера на Водолея и всички сходни са ми останали много на заден план... обаче в малкия наш си свят съм си концентрирала всичките сили и не съм такава джаста-праста, каквато съм си по природа - усмихнах ли се машинално на детето или го докарах сърдечно? реагирах ли кисело, без да съм дала сигнал, че такава реакция предстои, на какво ги учи такова едно поведение... ако демонстрирам невнимание или разразнение, защото съм изморена или недоспала, те това няма как да го знаят, получават само сигнал, че е възможно отношение към близките... ей такива работи, микромениджмънтът ме вълнува силно....
и нещо любопитно - вече не обичам животни... имах такива подозрения, хем ми се искаше куче, добре че пробвахме как е... много е мило, но не в сърцето ми...
не че викам кучкарите да избият с лопати кучетата, които са се поселили пред блока, не го правя, грехота е, но не ми идва отвътре да ги храня, нито да ги пипам... безразлични са ми...
Като дете имах риби, хамстери, заек, две костенурки, котки, куче... луда любов, намирах ги за сладки и много привлекателни, сега не обичам да галя животни, едно познато детенце ми се хвали с морското си свинче - ами, честно казано, ме е гнус да го пипам... вече някак точно като майка разсъждавам - да, ама то ме облиза, или да, ама то ми налепи косми по ръцете...
И другата промяна е, че бебета ме умиляват рядко - едно от десет, че и по-малко... преди да бях родила, произволно бебе ме караше да цвиля от радост...
може би огромният ми интерес към сладки малки твари се е дължал на незадоволен майчински инстинкт, дето сега стига за моите и не се разпростира много-много?!?
не знам
мизантропска ми работа 
|