Много е лесно да съдиш отстрани / Взаимопомощ / Бъдещи и настоящи майки-happy mama

Ето аз например днес бях окачествена от собствената ми майка като "жестока майка". Много мило, нали...
Много е лесно да го кажеш, когато не ти се бориш (или по-скоро се мъчиш да понасяш спокойно) всеки ден ината на 2 годишното дете, който е истински МАГАРЕШКИ инат! За всичко и навсякъде. Ако не може да си обуе чорапа - пищи да и го обуя. Като се засиля да и помогна - пищи, че иска сама, когато я оставя отново сама - пищи, че иска да и помогна, като се засиля да помагам - пищи, че иска сама..и така до + безкрайност...
"Искаш ли ябълка"
- Да
Отивам да и дам...
Следва истеричен рев: "нееееееееееееееее" и махане с ръце във всички посоки...Връщам се.
Следва истеричен рев "искаааааааааааааааммммм"
Пак се връщам с ябълката...
пак истер.... (ясно е нали)..

Лежи на пода и ближе паркета. Отивам да я вдигна. РЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕВВ и писъци до небето. Защо ли? Ми защото иска да ближе паркета, а аз не давам.

"Жестока" съм защото като вземе да пищи за глупости и да прави драматични сцени...я водя в другата стая да си пищи на воля, защото не ми се слуша точно това, кънти ми главата вече и не ми се гледат тръшканици. Ама, чакайте малко...аз съм любяща майка и мойта глава НЯМА ПРАВО да кънти! Абсурд! Трябва тези зверски писъци автоматично да се преобразуват в нежен детски смях и нежно да галят слуха ми. Аз съм ДЕФЕКТНА. При мен не се получава.
"Жестока" съм защото когато ми е ядосана идва и ме захапва със всичка сила докато ми паднат "кюфтенцата" (очите), а аз като една дефектна майка не мога да издържа стоически и нежно да обясня "мило мое детенце, така не е хубаво, защото мама я боли ЗВЕРСКИИИИИ.......Ако успея да се сдържа да ня е плясна по дупето, я водя в спалнята да си поседи (реве, тръшка и крещи) сама (това е наказанието) . После излиза кротка поне за извесно време. Сори, ама 8 месеца опитвах позитивно да обяснявам или да понасям, ходейки посинена все едно съм "падала по стълбите от мъжа ми" (не преувеличавам лятото редовно бях със сини ръце, сега имам само една синина от онзи ден). Ама понеже вече ми кипна на чайника (и аз съм човек бе, пуши ми главата понякога) взех да прилагам наказания. Признавам, че хапането ме вбесява наистина, дотолкова, че да не мога да се сдържа "позитивно" поемайки дълбоко дъх и спокойно преглъщайки ситуацията..

Научих се, че на този етап от много обяснения полза няма, защото това още повече усилва противопоставянето. "няма" "не " и "не искам" - това май е мотото на 2 годишното дете. Нормално е децата да реагират така, но също така е нормално и за майките да отнеме известно време докато се научат как да реагират правилно. И аз приемах всичко много притеснено и драматично в началото на тоя етап. Отначало си мислих, че по-инатеста няма на къде да става. Беше около възрастта на Вики. Тогава се инатеше за всичко. Сега не само, че е за всичко, но и е и НАРОЧНО. Просто иска да покаже индивидуалност:) Разбирам, я и честно казано когато погледна от разстояние си мисля, че така е добре. Съвсем нормално си се развива и това инатене си има смисъл. Друг е въпроса, че и аз се нервирам когато бързаме например, а тя не дава нито да я облека (свлича се като печен праз на пода), нито да я среша (пищи и се дърпа), нито иска да яде, нито да се изпиша на гърнето...а аз препускам из къщи прескачайки купища играчки, полуоблечена и нервирана, че пак закъсняхме...А когато най-накрая реша да се дооблека и се върна готова да обувам обувки...я намирам разсъблечена и боса хилейки се доволно :))) Смешно и миличко е отстрани, ама отсрани и на другия ден:))

И понеже винаги се стремя да приемам спокойно всичко или поне да не ми личи, че се ядосвам, това се натрупва и винаги намира начин да се прояви. Ту като гневна реакция, ту като неадекватно за възрастта ми поведение..:)
Като днес. Бяхме излезли (аз, Моника и майка ми) на разходка, на люлки и т.н, Но трябваше да тръгваме. Мони не иска, и разбира се аз трябва да я склоня да тръгне. Но след като не успях с предложения за "други люлки", "по-интересно място" "да видим котето" и разни други...просто се направих, че тръгвам без нея (обикновено тръгва след мен разревана, скачайки и тропайки) като категорично заявих, че си тръгвам... Тръгна разбира се, но започна "не искам теб, искам баба".."махни се" "не те обичам" и други такива.

И аз съм станала 2 годишна май:) Стана ми криво и тъжно. А тя ми е хванала "цаката" и така си ми го връща. После отказах да хвана подадената ми ръчичка (щото нали съм 2 годишна)... за което майка ми ме нарече "жестока" и че не може да ме понася...
Ужасно ми е мъчно, че собствената ми майка ме нарече така...
А аз безкрайно обичам детето си и знам, че и ти Анаили се тревожиш и нервираш именно защото обичаш безкрайно детенцето си и искаш то да не стане, разлигавено терористче.

Сигурна съм, че след време ще започнеш да приемаш по-спокойно реакциите й, ще разбереш, че е нормално за възрастта и да реагира така и няма да се тревожиш толкова за разглезването. Разбира се без да позволяваш това което не е за позволяване и без да ставаш роб на детето си:) Пожелавам ти да имаш повече спокойствие около теб, защото когато има други фактори, които те тревожат, това неминуемо се отразява на възможността да реагираш спокойно.