още не съм чувала за малко дете, което да посреща неуспехите си с будистко спокойствие естествено е, че ще крещи, след като не е достатъчно сръчно да свърши нещо само, ти какво очакваш - да седне да анализира ситуацията ли
единственото, което можеш да правиш в такива случаи, е съвсееееем деликатно и тактично да се опиташ да й помогнеш, без тя да се усети, че правиш това, защото ако усети ще се разсърди още повече. Друго, което помага е да повтаряш като папагал (рано или късно ще те разбере), че с ярост нищо не се постига, щом спре да се ядосва ще успее да го направи. При сина ми основен повод за гняв в началото беше колелото му, което не можеше да подкара. Имах чувството, че жестоко го мрази това колело, такива физиономии измъчени правеше и силни крясъци се чуваха, щом му се яхнеше. В такива случаи аз подръпвах леко колелото да тръгне, а малко по-късно и настоявах да спре да вика и да се опита да кара мълчаливо - и винаги успяваше да го подкара щом се успокоеше Така че той ми повярва, че така нещата стават по-лесно и безпроблемно го кротвах.
Друг източник на гняв бяха точно както казваш дрехите и обувките, като се запънеше с някой чорап или пантофа моите нерви не издържаха да го наблюдавам, та не се учудвам, че и той се е ядосвал За такива пък неща измислих термина "труден чорап", който, когато на всички ни писне от ситуацията, да дойде и да спаси положението. Не си мисли, че на детето му е адски приятно да се бори с някакво парцалче, и то иска да се отърве от него, но някакси с достойнство, и като му подадеш сламката, че тоя глупав чорап не е като другите, а Труден, спокойно можеш да предложиш помощ или да свършиш работата сама. Работят тия неща... или пък просто децата надрастват бебешкия си гняв