Това с ината сме го кметирали много пъти тук. Какво значи дете с голям инат?

Пример:
Излизаме с приятелка с децата на разходка. Нейното момченце беше тогава на около 2 годинки. Стана така, че не желае да тръгне в посоката, в която вървим ние. Тя му се моли и го убеждава. Ние с моята госпожица (и тя на около 2) стоим и кротко чакаме драмата да приключи. Майката моли моменцето да дойде с нас в парка, то започва да нервничи. (Тук е мястото да кажа, че тя е привърженик на "позитивното възпитание" и ние двете с нея едва ли някога ще намерим обща точка по темата за възпитанието). Тя продължава търпеливо да го убеждава. Той започва още по-яростно да се дърпа и крещи. Тя се опитва да тръгне в желаната от нас посока, той, виждайки, че положението му се изплъзва ляга и започва да рита с крака в прахта. Аз в такава ситуация го взимам на ръце и го отнасям директно вкъщи. Без уговорки, убеждаване, молби и обяснения. Тя обаче продължи да го моли и убеждава. Той започна да крещи направо неистово, да я блъска и рита, да я удря и да буйнства. Дъщеря ми се вкопчи в мен ужасена, аз кротко си стоях и наблюдавах. Моята приятелка започна да ми се обяснява и да се оптва да даде разумни доводи за това поведение на детето, които за мен са направо смешни. Не бих се включила в такава сценка. Не се поддавам на такъв вид изнудване и опити за надмощие. Или постигаме взаимно съгласие или не се получава. Моите са на 3 и на 5. Отдавна и на двамата е ясно, че не се получава, ако не са удовлетворени всички в групата - и аз и те.

Пример:
Вчера ги взимам тримата от градина (моите и пеменника ми). Казала съм, че могат да тичат колкото си поискат, но във всеки един момент трябва да ги виждам. Те ми се изплъзнаха за 2 секунди от погледа и аз се ядосах зверски. Бях уморена, не се чувствах и добре и се ядосах, че в този момент пренебрегват молба, която с нищо не ги обременява. Извиках ги да спрат. И от всеки поисках разумно и обосновано обяснение защо не се съобразяват с това, което съм помолила, при положение, че с нищо не ги ограничава. Ако бях чула такова, можеше и да няма последствия. Но такова, разбира се не получих. Те са на 3, 4 и 5 години. Заставих ги да се хванат за ръка и да вървят до мен. Щом няма да се слушаме - няма да тичаме волно и щастливо. И понеже си имаме ритуал всяка вечер - скачат там от едно високо хълмче и аз ги поемам, защото е височко за тах, а те умират от радост, когато стигнахме до въпросното хълмче и те бодро се наредиха един до друг за скок, учтиво им отказах тази радост, като им обясних, че щом те не могат да изпълнят една моя елементарна молба, то и аз отказвам да изпълня тяхната. До офиса на мъжа ми си се движехме в обща крачка, без скандали и разправии, но и без екстри.

Това е моята философия. И тя е такава още от момента на раждането им. Никога не съм отстъпвала с идеята "О, те са много малки. Рано е още да разберат".

Ние не знаем какво е самотата
И до къде се простира тя...