Чакайте, чакайте, чакайте! Аз нещо май не разбирам. Тя се е скарала на детето си, защото то е щяло да изскочи на пътя и тя в ужаса си го е хванала и отнесла настрани. После е щяло да си пробие пръста и то го е избутала от плота. И от това съдим, че тя има жесток проблем в овладяването на гнева??? Аз мисля, че това вече е прекалено. Абсолютна фантазия е, че е една майка на дете на 18 месеца е вечно спокойна, усмихната, нежно обясняваща и ведра във всяка една ситуация и във всеки един момент от общуването си с детето. Това е несериозно!

Ако детето е на милиметър от котлона и ръчичката му е почти допряна до плочата какво, вместо да се затичам и да го хвана и да направя забележка с по-остър тон (а дори и леко да го плясна по ръката) ще се захвана меко и леко да го моля да престане? И това дете на 15-18 месеца? И то ще ме послуша и ще спре? Никак, ама никак не ми се вярва. Няма лошо да използваме остър или по-рязък тон, не е лошо да се скараш. Лошо е, когато се преминава границата и се стига до изстъпление - бой, истерични и неадекватни крясъци, системен тормоз. Тогава говорим за проблем с овладяването на гнева и нуждата от консултации със специалисти или терапевтични групи. Няма нужда да се вменява вина и да се насаждат угризения у Анаили. Аз от това, което прочетох, не останах с впечатление, че тя има сериозен проблем с овладяване на гнева. Е, може да си налага да се контролира малко повече, щом сама познавайки се усеща, че и се изплъзват нервите, но чак пък да я пращаме на терапевтична група...

Анаили, аз по принцип съм много строга майка. Например, никога не бих позволила на детето да се качи на плота. Това не е от полза нито за детето, нито за мен. А и води до неприятни инциденти. Не бих направила 5 пъти забележка. Няма полза. Ако до 2-рия, максимум 3-тия път няма ефект, значи със забележка не се получава. Не викам и не изпадам в амоци. Просто след втората забележка и при трети опт бих я хванала и накарала да седне до мен. Край на тичането и играта, щом не можем да стигнем до съгласие относно желанията си. Може би, за да не се стига до крайности, е по-добре да си по-малко отстъпчива и по-настоятелна в началото.

Въпреки това не смятам, че ти си причината за тези изблици на детето. По тази логика - понеже аз съм строга и свъсена - моите деца трябва да са някакви тежки, вечно намръщени борсуци. А те са едни живи, весели, вечно усмихнати и слънчеви дечица. Дори в ДГ една учителка се сбърка да ми каже, че не можела да си предтсави, че ТОЧНО моите деца са вечно усмихнати и никога не са виждани кисели или смръщени. Тя горката си мислеше, че ми прави комплимент, а аз не знаех дали да се усмихна учтиво или да й подметна някоя саркастична забележка и да я смразя. А и това, което ти описваш като неовладян гняв моите никога не са го правили.
Според мен просто тя минава през някаква такава фаза, при която трудно овладява емоциите и разочарованието си. Може би трябва да си по-търпелива и както каза Тинкърбел (май) да се опитваш да се намесваш с предложение за помощ и да я успокояваш, доколкото това е възможно в конкретната ситуация.

Ние не знаем какво е самотата
И до къде се простира тя...