Съжалявам да го кажа, за мен БГ започна да умира от 1970г насам и щв ви кажа защо
Живехме в село 3-4000 души в строзагорско. В селото имаше 1 кръчма, 2 магазина хранителни стоки, сладкарница и домашни потреби. Болница и аптека фурна училище театрална трупа, кино.
Всяка сутрин цялото училище правехме гимнастика на двора.
Училището имаше стадион и опитно поле
Половианта село работеше на полето другата във винпрома, третата в малкото дървообработващо предприятие а четвъртата в АТЗ.
Освен нашето редовно училише имаше и пансион за сираци.В селото имаше 2 парка. С алеи послани с речни камъчета. Всяка пролет бордюрите и пеиките се боядисваха. и лехите преработваха. Имаше по една малка чешмичка фонтанче във всяка, а в по-голямата и езерце със червени рибки.

От тогава 1970 до 1987, когато отидох в Крлови Вари нещата в БГ толкова се бяха променили, че когато видях червените рибоци в поточето на градчето се сринах. Едвам се дотътрих до наи близката пеика и заревах с глас за МОЯТА България изчезнала кои знае къде.
!987 още не знаех какво ни чака през 1990, 1995-7г

Работата през 1987 вече беше за рев.

2002 се върхах с мъжа ми за ваканция. Маика ми почина и заминахме за Стара Загора да уредим погребението. Пътя минава покраи езерото Загорка, където някога ставаха международни състезания по корабомоделизъм. Спрях да му покажа това. Все едно някои ме шамароса - запустяло обрасло с шавар блато раи за комари предполагам (ходихме през март) Изпаднах в истеричен рев.
Горкия се чуди как да ме свестява.

Разходихме се из селото и мизерните останки от парковете. тук таме по някои храст напомняше за оградата на парка, бурени вместо рози цъфтяха в лехите, бордюрите, къде очупени къде откраднати стърчаха като зъби на стара баба.
чешмичката се изпарила, помен то пеики няма.
Отидох да погледна скъпия ми спомен с рибките - същата история няколко бора напомняха къде са били цветните лехи. Езерцето беше с отчупена "оградка" бас държа, че години преди това някои е изловил рибите. само крачето на чешмичката с глупава гордост стърчеше сред руините.
Вече нямах сили да плача
Отидох в училището. Посрещнаха ме празните прозорци на кабинета по химия. Някои беше ги отвлякъл незнаино кога.
Пансиона се бе первърнл в нещо друго и после в нищо. В басеина за който толкова завиждахме на пансионските деца растеше една топола, а от покрива на помощната им построика стърчаха само ребрата.
По неведоми пътища едно прилично количество керемиди се бяха изпарили от постройка в центъра на селото пред очите на всички и не видени от никой .




Та хаиде сега пак да видим, за какво си говорехме ?
За държавност? За общество? За морал? За ценности?


А да беше за добрия тон


Е вярвам поне от тона ми няма да се оплачеш

П.С.
Момичетата мечтаеха да станат танцьорки на пилон
?!?!?!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите