|
Имам си две прекрасни момченца.
Винаги съм мислила, че един ден ще обичам децата си еднакво.
А сега какво ми се случва.
Улавям се, че не обръщам достатъчно внимание на големия си син. Даже гледам да му дам да се храни, дрехите да му приготвя, и излизам, детето все ме моли, мамо , да си поговорим, ти все си с бебето или на компютъра...става ми мъчно като ме помоли така, улавям се като че ли искам да избягам от него, нали викам си, вече е голям, може сам да си намери забавления...а той иска да му прочета приказка вечер, да си говорим за училището, и разни интересни само нему неша...моята мисъл като че ли блуждае...и отговарям автоматично.
Не ми еприятно да си го призная, но изпитвам облекчение като го пратя на училище, а преди да тръгне го целувам , казвам му , че го обичам, най-много него и бебето, но чъвствам облекчение, че се занимава там, а не е на главата ми...
Нормално ли е това...вечер като заспи, отивам слушам го как диша, целувам го пак, и ми става гадно, че съм такава майка...безотговорна, необичаща достатъчно детето си...започва да ме яде съвестта, какво като е по-голям, та той е моето голямо бебе, изпадам в другата крайност, отивам и му купувам де що видя компютърни игри, коя от коя по-скъпи, в следствие той има всичко което поиска, а на мен това ми служи за да ми ечиста съвестта...
Изобщо драматично...не мислех, че така ще се получи, толкова си ги обичам и двамата....дали има и други майки като мен, или съм единствена глупачка...
И той разбра колко хубаво е било тогава, когато е било толкова лошо...
|
Градуса на обичта - за майките с поне по 2 деца
