ІV. Случаят К.


1.Описание на случая


К. е млада, хубава жена на 36 години. Омъжена, с две дъщери - голямата е на 5 години, а малката на 2 месеца. По време на интервютата е мобилизирана и концентрирана в разговора, доколкото състоянието й позволява. Емоционално лабилна, лесно се разплаква, изглежда отчаяна и съсипана. Отговаря отзивчиво и изчерпателно на въпросите ми, с видимо желание да бъде полезна.
Сред близките си е пословична с жизнеността, издържливостта и силния си характер. Родена е в типично патриархално семейство, в което властта еднолично държи бащата. Раждането й е било много тежко – болките на майка й са продължили около 5 дни. Кърмена е 10 месеца. Родителите й (и по-точно бащата) са очаквали първородното им дете да бъде син и най-яркият спомен от детството на К., е колко разочарован е бил баща й, че не се е родила момче – нещо, което й натяква и до днес. Баща й има избухлив, изискващ и тираничен характер и я възпитава строго. К. си спомня как веднъж я наказал да стои права до стената 3 часа, защото отказала да се извини заради някаква пакост. Иначе се грижи много всеотдайно за семейството си – работи, за да ги издържа, в свободното си време учи К. да пише и смята, но побеснява и се кара заради всяка нейна грешка. Майка й е тиха, добродушна и смирена жена, която се занимава с домакинството и отглеждането на К. и никога не смее да противоречи на властния баща.
Когато К. става на 7 години, майка й забременява за втори път. По време на бременността внезапно се разболява от депресия (всъщност всички условно наричат заболяването й “депресия”, но не се знае каква точно е била диагнозата) без никаква видима причина и повод. Единственото, което се знае и разказва от семейството е, че майката била на село и една нощ сънувала как някакъв човек с два ножа (единият в ръката, а другият захапан между зъбите) се надвесва над нея. Тя се изплашила изключително силно от този кошмар, събудила се ужасена и оттогава започнала депресията. Започнала да повръща, отслабнала с 15 килограма, правила суицидни опити, бягала от къщи и накрая била хоспитализирана. Непрекъснато повтаряла, че не иска да има бебе. През декември 1969 година ражда сина си Иван. В болницата, веднага след раждането, прави поредния си суициден опит, като скача от втория етаж. Не иска изобщо да види бебето си. Тъй като няма кой да се грижи за Иван, той е даден в дом “Майка и дете”, а майката е настанена за лечение в психиатрично отделение.
Майката лежи в болницата около месец, след което продължава да се лекува вкъщи и от време на време ходи да вижда сина си. Когато оздравява, взема вече 6-месечния Иван обратно вкъщи. Той расте и се развива нормално (според К.), но е доста по-стеснителен и затворен от сестра си. Двамата са много привързани един към друг, ходят заедно на училище, добри ученици са и имат много приятели.
К. има чичо по бащина линия, когото обожава от дете, както и той нея. К. го описва като много слънчев, добър, ласкав и предразполагащ човек. Всъщност той много обича и Иван, но тя се е чувствала винаги предпочитана. Родителите имат и други братя и сестри, но не поддържат близки връзки с тях. С този чичо и жена му (които нямат деца) живеят около 5 години заедно (между 5-та и 9-та година на К.) заради жилищни проблеми. По-късно двете семейства се отделят, но чичото продължава да поддържа много близки отношения със семейството на брат си и особено с любимката си К.. Обаждал се или я посещавал почти всеки ден, носел й разни неща и бил безкрайно добър с нея. К. споделяла почти всичко с него и смята, че чисто емоционално той е бил винаги най-близкият й човек. Родителите й малко я ревнували от него, но като цяло също много го обичали. Освен с чичо си, К. е много близка и с брат си, като с годините привързаността им се задълбочава.
През 1990 майката на К. отново се разболява. Диагнозата й е манийно-депресивна психоза. Този път заболяването й започва постепенно, без ясно начало и видима причина. Шест месеца по-късно Иван заминава за САЩ с поредната емигрантска вълна, като дори прекъсва следването си. К. упорито отрича каквато и да било връзка между заболяването на майка си и заминаването на брат си, като твърди, че Иван е обявил решението си месец преди да замине, така че майката не е знаела за това. Семейството гради всевъзможни хипотези за причината на болестта, като основното им предположение е свързано с настъпващия при майката климактериум. К. допуска, че е възможно някой да е направил магия на апартамента, тъй като майка й се чувства най-зле именно там и бяга непрекъснато. Само че рядко обсъжда тази идея, защото смята, че ще събуди присмех. Майката започва периодично да се влошава и подобрява, лежи в психиатрия, лекуват я с медикаменти и електрошокове, тя отново скача от втория етаж на болницата и прави още поредица от суицидни опити. Има ревностови налудности и смята, че съпругът й изневерява. Опитва се тайно да го следи и се страхува, че той ще изостави семейството си. К. изцяло се грижи за нея. Бащата става още по-сприхав, вдига на К. шумни скандали за това, че да речем се е прибрала късно (тя междувременно е около 30 годишна). Двамата са в сложни и напрегнати отношения и Краси много страда от това, че не се разбират. Междувременно тя се разделя с мъжа, с когото има връзка от няколко години, тъй като той заминава в чужбина при жена си.
Малко по-късно К. се омъжва за свой съсед, с когото се познават от деца. Той е сговорчив и спокоен човек и К. се чувства добре с него. Решението да се оженят идва в резултат на по-скоро рационални и прагматични, отколкото емоционални аргументи - както К. обобщи: " И двамата бяхме сами, бяхме минали 30, съседи сме и се разбираме…". За семейството на съпруга на К. не се знае почти нищо, освен че майка му е "отракана и засукана", а баща му е "темерут, който не пипва нищо вкъщи". Той започва да работи при баща й, за да се “учи на занаят”. Скоро след това се ражда първата им дъщеря Дорина. За известно време отношенията на К. с баща й леко се стоплят, а кризите на майка й стават малко по-редки. Със съпруга й се разбират добре, а Дорина расте като здраво, умно и много красиво дете.
Преди около година К. внезапно решава да роди второ дете, въпреки че по принцип не е имала такова намерение. Като главен мотив изтъква разбирателството между нея и брат й и желанието дъщеря й да не остане сама, без братя и сестри. В тази връзка К. уточнява: "Родителите са до време, а братът или сестрата са за цял живот. Не е хубаво човек да е сам…". Човекът, който също й подхвърля тази идея и я подкрепя, е чичо й. Основният му аргумент е, че всички в рода имат поне по две деца. К. забременява, като си "навива на пръста", че на всяка цена трябва да роди момче, което да кръсти като баща си. Държи да бъде зодия “Лъв” като него и за целта успява да “уцели” датата на зачеването така, че бебето да се роди точно през август. Семейството и близките й също по силата на някакво неизречено споразумение очакват детето да бъде момче. Бременността й протича тежко - през почти цялото време има силни главоболия, после прекарва тежък грип.
През пролетта, когато вече е в 5-6 месец, чичо й внезапно умира от инфаркт. К. понася загубата изключително тежко, изпада в депресия и, въпреки пословично силния си характер, за пръв път “зацикля”. Чичо й бил единственият човек, който я разбирал и се интересувал истински от нея. Казва, че тази смърт напълно объркала представата й за живота - "всичко загуби смисъл, включително бебето". Това, че чака дете, я подтиска още повече, защото се чувства виновна, че “не може да преживее бременността си както трябва и може да увреди детето”. Въпреки усилията си, не успява да излезе от това състояние до 15 август, когато ражда втора дъщеря - Ивана.
След раждането депресията на К. рязко се влошава. Краси кърми новородената Ивана едва около месец, след което кърмата й спира. Казва, че не е трябвало да я ражда, че не я иска и не й се радва. Това на свой ред я кара да се чувства изключително виновна, защото, както тя самата казва, "е недопустимо майка да не иска бебето си". Сред близките си се чувства самотна и неразбрана. Смята, че я разбира единствено майка й, защото "е минала през същото". Отношенията с баща й се подобряват непосредствено след смъртта на чичо й, но напоследък отново се влошават, заради състоянието й. Смята, че раждайки второто дете, е направила грешка и се чувства като в капан. Непрекъснато повтаря колко съжалява за загубената си свобода, как тъкмо е мислела да започне работа и да даде Дорина в детска градина, а сега е като "птичка в клетка". Че обича само Дорина (през януари тя ще навърши 5 години) и иска само нея. Храни Ивана с биберон, автоматично, без да я погледне. Казва, че животът й е погубен и не вижда изход. Иска за даде Ивана да я отгледа някой друг, а после да си я вземе обратно. Отказва да я нарича по име – казва й “бебето”. Много плаче.
Майка й я завежда при собствения си лекуващ лекар, който поставя диагнозата "следродилна депресия". Предписва й антидепресанти, които тя взима извество време и после спира. Баща й бил против търсенето на медицинска помощ, тъй като смятал, че няма сериозна причина за това и "с времето ще й мине". Самата К. също не приела веднага идеята, тъй като смятала, че състоянието й се дължи изцяло на загубата на чичо й и не виждала смисъл да бъде преглеждана от лекар. Друга хипотеза, с която си обяснява депресията си е, че смъртта на близък човек и раждането на нов, и то в рамките на няколко месеца, са й причинили прекалено остър стрес ("трудно понасям промени сред близките ми - искам да са си все същите хора"). Майка й, обаче, била убедена, че състоянието й е свързано и с раждането, че на К. "й е станало нещо от всички тези работи" и настоявала, противопоставяйки се дори на съпруга си.
Посещението при психиатъра е еднократно, но носи на К. известно облекчение, тъй като той я успокоил, обяснявайки й, че много жени изпадат в същото състояние след раждането, особено "по-лабилни и емоционални" като нея. В тази връзка К. отбелязва: " В АГ-то никой нищо не ти обяснява и информацията е много оскъдна. Ако попиташ нещо, упрекват младите майки, че са капризни и придирчиви, че се глезят, въпреки, че "всички сме минали по този път". А ако знаеш предварително, се понася по-леко.". По време на болестта може да разчита единствено на майка си, която й помага в домакинската работа и грижите около новороденото. Това, което допълнително я натоварва, е липсата на свободно време и непрекъснатите ангажименти с децата. Бащата и съпругът и работят по цял ден, пък и считат, че децата и грижата за болните не е тяхна работа. Според К. те са прави, защото, както тя самата казва: "Не мога аз да осигуря прехраната, така че това е…"


3. Анализ и интерпретация на случая

Представеният в настоящата разработка случай е интересен, сложен и е доста добре илюстрира редица характеристики на българската култура. Така например в семейната история на К. лесно могат да бъдат разпознати типичните за България патриархалност и мъжко доминиране (5). Доминантният дискурс в културата, който ги легитимира, е митът, че мъжът има повече власт единствено по силата на това, че е мъж, а жената е в зависима и подчинена позиция спрямо него. Типично за патриархалното семейство е несиметричното разпределяне на властта между мъжа и жената, различният им статус в семейната йерархия и ясно формулираните права и задължения. В рамките на традиционния тип култура в кръга на семейните отношения властта на жената се простира главно върху права и инициативи, свързани с къщната домакинска работа, която мъжете често пренебрежително наричат "женска работа" (2). На мъжа е отредено, както правото да властва над жените и децата, така и отговорността да се грижи за изхранването им. В семейството на К. присъстват редица белези на този модел, интегрирани и реализирани като специфични семейни правила. Бащата в нейното семейство държи еднолично властта - той работи, грижи се за материалното осигуряване на децата и изисква от тях послушание и подчинение, служейки си със заплахи и наказания. Отглеждането и възпитанието на децата са задължения на жената - както К. обобщи: "Мъжете работят - децата са изцяло грижа на жената". Затова майка й се оказва единственият човек, който е въвлечен емоционално около състоянието й и на чиято помощ около грижите за новороденото К. може да разчита.
Семейството на К. носи характерните белези на вплетения тип семейство по класификацията на Minuchin. На пръв поглед семейните правила са ясно дефинирани и строги, но на практика напълно отсъстват по отношение на зачитането на личността и нейната автономност. Така например бащата на К. изисква от нея да се прибира рано вечер и се гневи, ако тя закъснее, дори когато е почти 30-годишна. Членовете на семейството единодушно споделят и стриктно спазват всички правила, свързани с поляризирано и ригидно разграничаване на мъжки и женски роли, права и задължения - например готвенето е женска работа, а печеленето на пари - мъжка и т.н. В същото време липсват ясни граници между отделните субсистеми, което принуждава К. да влиза едновременно във взаимноизключващи се роли и субсистеми - от една страна е в родителска позиция спрямо болната си майка (и в родителската субсистема), поемайки грижата за нея, а в същото време спрямо баща си е в подчинена и зависима позиция (сиблингова субсистема). Вплетеността на семейството е изразена и в начина, по който К. се влияе от останалите, когато взима важни решения, свързани с генерални жизнени събития като сключване на брак и раждане на дете. На практика повечето подобни решения не са взети еднолично и само от нея, като резултат от съзнателно направен избор, а са плод на външен натиск, на който тя не може да се противопостави поради съответните фамилни истории и правила. По този начин семейната вплетеност се превръща в медиатор, който опосредства и улеснява влиянието на идващите от културата доминантни дискурси, които, пречупени през семейните митове и истории, определят поведението на отделния индивид.
Доминантният дискурс в културата, реализиран като семеен мит вероятно повлиява върху решението на К. да създаде свое собствено семейство. Възможно е тя да предприема тази стъпка не съвсем по силата на личния си избор, а под външен натиск, породен от зловещия, доминиращ в културата ни мит за “старата мома”. Този мит внушава, че до определена възраст човек трябва да сключи брак - в тази връзка Х. Вакарелски пише: "Семейството за българския народ осмисля живота на индивида. То е цел за всеки мъж и всяка жена…На старото ергенство или моминство се гледа като на анормално положение." (2). Пределната възраст, на която жената трябва да се задоми, преди около век е била 18-20 години (пак там), а днес вече варира около 25-30 години. По логиката на този мит излиза, че е по-приемливо жената да бъде майка и съпруга, дори да е нещастна, отколкото "стара мома", та дори и щастлива. Семейството й напълно споделя този мит и около 30-та година на К. започва да й напомня, че "вече й е време". За да не бъде отхвърлена от средата си, К. избира да създаде свое семейство, без да е сигурно, че точно тогава е била действително подготвена за това.
Патриархалният дух в семейството на К. не допуска роли и правила, които да позволяват спонтанно изразяване на емоции, особено положителни. Проявите на нежност и привързаност се оценяват като "глезене" и са допустими единствено спрямо децата. В същото време, според един от доминантните културни дискурси, към болните хора отношението е по-щадящо и внимателно. Пречупен през семейната история на К., този мит осмисля депресията, като я прави единственият достъпен за нея начин да получи обич, от каквато тя вероятно винаги се е чувствала лишена. От друга страна, когато тя се разболява, по силата на правилото, че за болните се грижат само жените, тя е почти изцяло лишена от помощ и емоционална подкрепа от страна на баща си и съпруга си - факт, който вероятно усложнява протичането на следродилната депресия, тъй като носи на К. усещане за провал и разочарование.
Прави впечетление, че К. и майка й развиват много сходна симптоматика, по време на едно и също събитие - раждане на второ дете. Едва ли симптомът при майката на К. може да бъде обхванат и добре анализиран, тъй като информацията около възникването му е доста оскъдна и получена единствено от К.. Вероятно втората бременност е била твърде силен стрес за нея поради причини, за които може само да се гадае. Възможно е да не е искала особено второ дете, но да го е родила, защото според един от доминантните митове, идеалното семейство има поне две деца. В такъв случай, изходът, до който тя прибягва, е хем да роди детето, отвръщайки на породените от този мит очаквания, хем после да се “отърве” от него като “полудее”.
По-късно К. усвоява от нея този модел на справяне и също “полудява”, когато се почувства в безизходица. Това буквално повторение на патологичен патерн от майка на дъщеря е много ярка илюстрация на описания от Bowen процес на мултигенерационна трансмисия. К. дори кръщава второто си дете с име, подобно на това на брат й. Разбира се, не бива да се изключва участието на чисто биологични фактори, допринасящи за повтарянето на симптома - възможно е К. да е генетично обременена от майка си с предразположеност към депресивни състояния.
Що се отнася до хипотезите на семейството на К. за болестта, те разкриват характерни семейни митове. По отношение на симптомите на майката, тези митове представляват два отделни разказа с различен статус, които условно ще нарека “медицински” и “магически”. Магическата история възниква още при първия пристъп на болестта (историята за кошмарния сън), и тя остава доминантна и в същото време сякаш нелегална. К. говори за това неохотно, което пък е свързано с друг мит – нормалните хора не вярват на такива “бабини деветини”. Впоследствие, при втората криза на майката, семейството привидно възприема медицинската хипотеза (климактериумът причинява болестта), но тя става хем официална, “за пред хора”, защото е по-приемлива, хем маргинална, тъй като никой не вярва истински в нея. В рамките на семейството, доминантна остава магическата версия, според която депресията е причинена от магия, направена от незнаен зложелател. Мисля, че смисълът на тази история е, както да уталожи ужаса от болестта, посочвайки някакво обяснение за нея, така и да намали товара от вина и отговорност, които иначе близките на майката на К. биха поели. От друга страна, двойнствеността на хипотезите е отчасти измамна, защото в действителност разбирането на семейството за същността на климактериума не се различава особено от това за магията. За него се знае само, че залива жените със странни и притесняващи топли вълни, сякаш идващи отникъде и още куп почти мистични неразположения, което е почти същото като да ти направят магия.
По отношение на симптома на К. също присъства подобен тип двойнствено обяснение, свързано с подобни на гореспоменатите митове. На едно ниво семейството е наясно с медицинската диагноза и признава състоянието на К., особено след като е диагностицирано и, по този начин, легализирано от лекар. Това привидно съгласие вероятно е породено от присъстващия в културата респект, граничещ със страхопочитание към здравните работници. На друго ниво обаче, семейството маргинализира и обезценява тази версия, като създава своя доминантна история, според която на К. "нищо й няма", просто е разстроена от смъртта на чичо си и с времето ще й мине. Разбира се, безспорно тази смърт е била мощен стресогенен фактор, който не бива да се пренебрегва. В тази история обаче раждането изобщо не присъства като събитие, което може да причини стрес, тъй като, както в културата, така и в семейството съществува митът, че "всички минават по този път". Самата К. също приема тази версия, и то до такава степен, че дори спира да пие предписаните от лекаря антидепресанти. За самото посещение при психиатъра тя говори неохотно и бързо сменя темата. Като цяло се чувства виновна, засрамена и неадекватна, което прави състоянието й много по-мъчително.
Друг семеен мит, който може да бъде разпознат в историята на К., е вярването, че мъжкият пол е принципно по-ценен от женския, което изцяло се вписва в патриархалния дух на семейството. К. се превръща в изкупителна жертва на този възглед, като цял живот е обвинявана от баща си, че не е мъж. Напълно възможно е по-късно това да придава смисъл на втората й бременност, в която тя инвестира цялата надежда, че може да “поправи грешката” като роди самата тя момче. Тук се долавя друг магически мит - че компенсацията би била най-пълна, ако това момче е дословно копие на дядо си. По силата на този мит не само К., но и всички останали очакват новороденото да е момче и в този контекст депресията й е реакция на провал, загуба и отчаяние.
Симптомът на К. е свързан и с доминиращите императиви за добро майчинство, присъстващи в културата и интернализирани от семейството й. В рамките на българската култура следродилната депресия не е известна като диагноза, което я прави нелегитимно и патологично състояние, а това на свой ред усложнява протичането на заболяването, тъй като вменява на младата майка силно чувство за вина и усещане за неадекватност. От друга страна, според доминантния за културата дискурс, ако една жена признае, че не иска детето си и е клинично здрава, то това означава, че е просто лош човек - възглед, изцяло споделен от семейството на К.. Самата тя казва в тази връзка: "То е недопустимо майка да не си иска бебето..". Затова от двете злини за нея е по-приемливо да е "луда", вместо лоша майка.
Усещането на К., че второто бебе ще съсипе живота й е свързано с историята, че добрата майка се обрича изцяло на детето си, което е доминантен дискурс, както за културата, така и за собственото й семейство, което изключва възможността за противопоставяне. Този мит на свой ред пряко кореспондира с правилото, че отглеждането на деца е чисто женска работа. Затова К. не може да разчита на никого, освен на майка си, която обаче, заради периодичните си влошавания, не винаги е в състояние да й помага. От съпруга и баща си не може да очаква подкрепа, заради споменатото по-горе правило, че грижата за децата и болните е работа на жените. В такъв контекст тя се чувства сама и "хваната в капан", което допълнително изостря състоянието й.
Вероятно двете раждания имат различен смисъл за К.. Първото дете не създава в нея острото усещане за загуба на свобода, тъй като чрез него тя се опитва да постигне равен статус с родителите си, както и да отвърне на очакването да създаде свое семейство. Във второто раждане обаче К. инвестира други значения - преди всичко то е опит да "угоди" на баща си, да направи "подарък" на чичо си и да получи признание. Магическият тип мислене, характерен за семейството й, е усвоен и от нея самата и поражда убеждението, че щом силно иска да роди момче, което да бъде копие на дядо си, това непременно ще се сбъдне. В този контекст смъртта на чичото и раждането на дъщеря разрушават тази фантазия и я конфронтират остро с нахлулата реалност, а депресията представлява своеобразно "проглеждане" и реакция на ужаса от този сблъсък. От друга страна раждането на второто дете я изправя пред факта, че досегашният й живот е преминал в постоянни опити да бъде лоялна към някого - към баща си, чичо си, брат си, болната си майка, по-късно към съпруга и децата. Повечето си важни решения е взимала под натиска на изискванията за тази лоялност, притисната от семейния мит, че жената се ражда, за да "служи" на мъжете. По същата причина К. не е имала пълноценна възможност да влезе в контакт със собствената си личност, желания и нагласи, следвайки естествения ход на жизнения си цикъл. В този смисъл, депресията й вероятно представлява нейният пръв опит за бунт, опит за символично бягство, което да й позволи да "намери себе си". Болестта й е и реакция на последвалото разочарование от откритието, че по силата на семейните митове и статуса й на "омъжена жена с две деца", никога вече няма да си принадлежи и е твърде късно да "избяга".



V. Заключение


Настоящата дипломна работа си поставя за цел да проследи протичането на конкретен случай на следродилна депресия в контекста на културата и семейството като неин приемник. Анализът и интерпретацията на случая потвърждават първоначалната хипотеза, а именно - че доминантните културни дискурси, пречупени през историята на конкретно семейство влияят върху протичането на следродилната депресия. Доминиращите в семейството на изследваното лице разкази придават смисъл на симптома и го структурират, но в същото време не допускат алтернативни възгледи и поведения и по този начин намаляват ресурсите за справяне и го усложняват. Така например, един възможен начин да се формулира състоянието на К. е, че тя е млада жена, страдаща от следродилна депресия, която се нуждае от помощ и подкрепа. Митът за "добрата майка" обаче, който семейството й споделя, маргинализира тази версия и вменява вина и усещане на провал, вместо да й предостави една защитена и емоционално подкрепяща среда. Като краен резултат депресията възниква и протича по-тежко и някак тихомълком, обвита в ореол от срам, вина, самота и тревожност.
Едно от ударенията в представената разработка е уникалността на отделния случай в цялото му богатство, непредвидимост и неповторимост. По принцип една от основните критики към клиничните изследователски методи е тяхната субективност и невъзможността да доведат до точни, статистически значими резултати, които подлежат на многократно повторение и проверка. От друга страна, за целите на едно практическо изследване, ползата от същите методи е незаменима, защото се дава възможност конкретния случай да бъде описан и разбран в дълбочина, като се уловят всички специфични нюанси. Това позволява изграждането на много хипотези и може да бъде богат източник на идеи за работа посредством други методики. В същото време се предлага подходяща база за изграждане на прецизна формулировка по случая и евентуален терапевтичен план за индивидуална работа. Затова уменията да се разбира, анализира и интерпретира събраната в клиничното интервю информация са изключително важни за всяка помагаща професия и именно в такъв контекст методът case study има най-голям смисъл и практическо приложение.
Основна трудност при разработването на темата бяха оскъдните литературни източници, както и фактът, че за България изследваната област е нова и недобре проучена. От друга страна, проблемът е важен не само поради научни, но и чисто хуманни съображения. Развитието на изследванията в областта на следродилните разстройства при жените и оповестяването им в общността, не само би хвърлило повече светлина върху проблема, но и би повишило чувствителността към него. Това на свой ред би увеличило възможностите за ранно разпознаване и своевременно подходящо лечение на младите майки. И още - постепенно доминантният за културата дискурс би се изменил, а оттам и целият контекст, в който протича следродилната депресия. Така например създаването на центрове и служби за специализирана помощ на жени, страдащи от постнатални разстройства би внесло в рамките на културата нов възглед за болестта, признаващ правото на болните да бъдат такива, освобождавайки ги от срама и вината. А това не само би донесло облекчение на засегнатите от болестта, но и би допринесло за по-бързото приобщаване на българската култура към модерните, развити общества.





Използвана литература:

1. Александров, Х., непубликуван текст, Фолклорният текст в контекста на социалната промяна, сс. 41-50.

2. Вакарелски, Х., (1974), Етнография на България, Наука и изкуство, София, сс. 557-562.

3. Голдберг, Д., Бенджамин, С., Крийд, Ф., (1997), Психиатрия в медицинската практика, Фондация "Невронауки и поведение", София, сс. 262 - 274.

4. Корсини, Р., Дж., (ред.), (1998), Енциклопедия по психология, Наука и изкуство, София.

5. Ончев, Г., доклад, Етно-културален контекст на психиатрията в България, Годишна конференция на БПА - 24-26.09.1999, София.

6. Песешкиан, Носрат, (1993), Позитивна фамилна терапия, Колор-Принт, Варна, сс.213 -219.

7. Световна здравна организация, (1998), Международна класификация на болестите Х ревизия, глава V, Психични и поведенчески разстройства, Център за сътрудничество със СЗО по проблемите на психичното здраве, София.

8. Франк, Волфганг, (1995), Психиатрия, Мед. издателство "Шаров", София, сс. 51 -55.

9. Каплан, Г.И., Сэдок, Б. Дж., (1994), Клиническая психиатрия, т.1, Медицина, Москва, сс. 310 - 312.

10. Berry, J. W., Poortinga, Y. H., Segall, H. Marshall, Dasen, R. Pierre, (1993), Cross-Culturall psychology, Cambrige University Press, pp.356-367

11. Hall, M., C., (1991), The Bowen Family Theory and Its Uses, Jason Aronson Inc., New Jersey, London, pp.100-111.

12. Freeman, J., Lobovits, D., (1999), "About Narrative Therapy", Community of Concern Intro to Narrative Therapy, available at: Narrativeapproaches.com, рр. 1 - 8.

13. Froke, M., M.F.C.C. (1999), "The Family in Crisis", available at: http://www.snowcrest.net/kidpower/crisis.html, pp.1-7.

14. Hagen, EH (in press), "The Functions of Postpartum Depression", Evolution and Human Behavior, available at: http://www.sscf.ucsb.edu/~hagen/working.html, pp.1 - 56.

15. Hevern, V. , W. , (1998), "Narrative Psychology": Philosophical Perspectives Internet and Resource Guide [Online]. Syracuse, NY: Author. Available: http://maple.lemoyne.edu/~hevern/narpsych.html

16. Kruckman, L., Smith, S.,(1998), "An Introduction to Postpartum Illnes", Postpartum Support International, available at:
http://www.chss.iup.edu/postpartum/, рр. 1-29.

17. Reber, Arthur. S., (1985), Dictionary of Psychology, Penguin Books.

18. Simon, F., Sterlin, H., Wynne.,L., (1985), The Language of Family Therapy A Systemic Vocabulary and Sourcebook, Family Process Press, New York.

19. Shotter, J., (1997), The Social Conctruction of Our "Inner" Lives, Journal of Construktivist Psychology, available at: http://www.massey.ac.nz/~ALock/virtual/inner.htm

20. Walling, A., (1998), Effects of Postpartum Depression on Children, American Academy of Family Physicians, pp. 1-2.

21. White, M., (1989), Selected papers, Adelaide, South Australia: Dulwich Centre Publication.