Аз бях подготвена за много големи трудности, свързани с този параграф, но не се случи нищо подобно. Моето първото е момиченце. Аз много се занимавах с нея - пеехме, играехме двете, разказвах й приказки. Когато се роди бебето, то прекара известно време в болницата. Ние ходехме всеки ден да ни дават информация и я взимахме с нас. Говорехме й много за бебето и на нея й стана интересно и започна да го очаква с нетърпение. Когато си го взехме, той се оказа безумно кротко бебе (в болницата добре го бяха свикнали) и грижите ми около него, поне в началото, бяха свързани само с миенето, храненето и преобличането. Цялото време всъщност отново беше посветено на нея. Нито за миг не съм й дала повод да се чувства пренебрегната. Освен това я включих веднага в грижите по бебето. Имаше си своите задължения и тя - носенето на чист памперс, изхвърлянето на стария, носеше кърпата като го миехме, подаваше ми лигавниците и салфетките като го храним, отговаряше за гумените играчки при къпането.... и така тя беше изцяло ангажирана във всичко, което беше свързано с бебето и нямаше никакъв шанс да се почувстава встрани от него. По време на разходките той си спеше в количката, а аз пак се занимавах изцяло с нея. А в къщи, докато им приготвях храната, или го оставях да си се занимава сам в кошарата, пак с нея учихме стихотворения, песни, четяхме приказки, рисувахме. Просто не знам защо всички казват, че като се роди бебето и грижите са насочени повече към него, а за другото дете не остава внимание. При мен просто не беше така. Всъщност, като се замисля - повече внимание отделях на каката, отколкото на бебето. Може би защото то беше много тихичко, спокойно и кротко, може би защото "каката" си беше още бебе и тя също искаше много грижи и внимание, може би защото тя беше момиче и си беше глезанката на мама и всички баби още от мига в който се роди .... не знам. Но тя никога не е изпитвала ревност. Просто не съм почувствала нито за миг нещо подобно.
Даже преди седмица я изпратих с баба й на гости за 10 дена в Плевен. За първи път я пускам с друг човек и то за толкова дълго и децата за първи път се разделят. Той я търсеше всяка сутрин и я викаше. А когато ние отидохме да си ги приберем с баба й тя в мига, в който ме видя и първото, което попита беше "Къде е Крис". Аз много се изненадах. Просто не очаквах, че ще се сети дори за него. И като го видя, и като му се хвърли, и като започнаха едни целувки и прегръдки, щеше да го смачка. Той даже започна да я подбутва по едно време да го пусне. Изобщо не очаквах такава демонстрация на привързаност и обич. Мислех, че са прекалено малки за такива силни братски чувства.
То се получи цял роман, но основната ми мисъл беше да се стремиш да не изолираш децата едно от друго. Не му втълпявай, че бебето е особено, "чупливо" или специално същество. Опитай се да ги приобщиш един към друг още от самото начало. Така хем ще се привържат един към друг още от малки, хем няма да се ревнуват. При мен се получи и аз не знам как, лесно и естествено. Просто имах късмет. Дано и при теб стане.

Ние не знаем какво е самотата
И докъде се простира тя...