|
Здравейте.
Първо ви моля да ме извините, че влизам с нерегистриран ник, но това, което искам да споделя с вас, толкова ме притеснява, че ми е важно да съм анонимна...Просто се страхувам някой да не ме познае... Никога досега не съм споделяла с никого това, което ще изрека пред вас. Просто ви моля да ме разберете...и да ме успокоите, ако можете...
Аз съм на 31 години и нямам деца. Не съм омъжена. Вероятно съм от тези жени, които късно узряват за всичко...дори на външен вид изглеждам като тийнейджърка. Доскоро темата "семейство и деца" за мен беше нещо напълно абстрактно и далечно - нещо, което сякаш касае всички други, но не и мен. Дори през ум не ми е минавало. Всъщност и досега е така. И тъкмо това е нещото, което ме безпокои...
От една страна, винаги съм смятала, че човек трябва да слуша вътрешния си ритъм и инстинкт и да не прави нищо, само защото и другите го правят. От друга страна сякаш усещам един фин, но осезаем натиск отвън - от роднини, приятели... Нещо от типа "вече мина трийсет, май ти е време...кога ще ставам баба..."...в този дух, сещате се... И тъкмо този натиск май е поводът да се замисля...и да се уплаша...
Разбирате ли, някак си всеобщо мнение, е че няма нищо по-хубаво и естествено от това да имаш деца. Всичко, което съм чела тук, в този клуб, внушава същото усещане. Като слушам майка ми как говори за мен и моето детство, излиза, че аз съм едва ли не смисълът на живота й. Тя ми е разказвала как ме е искала, как ме е чакала, как е знаела дори точно как ще изглеждам, как ще се казвам... Как съм се появила, какво бебе съм била, как ми се е радвала... Как съм най-хубавото нещо в живота й...
Какъв е проблемът ли? Ами проблемът е, че някак си не мога да открия в себе си този копнеж, това желание да имам дете. Всъщност истината е, че тази мисъл ме ужасява. Децата ме плашат. Имам чувството, че няма да се справя, че няма да мога да обикна детето си. Плаши ме отговорността, която трябва да поема...и не знам дали съм готова за това. Психически и емоционално готова. Представата ми за бебетата е като за нещо, което просто те поглъща и изяжда. Страхувам се от това, че ако имам бебе, аз някак си ще изчезна. Ще спре да ме има. Ще спра да бъда Човекът Едикойси, а ще стана просто майката на Бебето Х... Страхувам се от това, че никога вече няма да имам мой си живот, мое пространство, мои права... Страхувам се от начинът, по който бебето ще обезобрази тялото ми... Страхувам се, че бащата на бебето повече няма да иска да прави секс със мен... Сигурно ви звучат смешно страховете ми...или пък перверзно... Моля ви, не ме мразете и не бързайте да ме съдите... Та вие сте първите хора, с които си позволявам да споделя тези страхове...Нали все на някого трябва да кажа...
Има един мъж, когото страшно много обичам. Отношенията ни в момента са наникъде. Сякаш и двамата сме две непораснали деца... и още сме в суматохата и неяснотата, страховете...дали да сме заедно, какво да правим със себе си, обичаме ли се, какво следва от това и прочие...Може би се обичаме, но за мен важна е самата любов, без от това да следва нищо друго. А според него него любовта води до брак. Доскоро не можех да проумея логиката му, но взе да ми просветва. Той страда от тежка ергенска клаустрофобия - и всъщност най-големият му страх, е че не е готов за семейство - понеже още не си е стъпил на краката и прочие...знаете... Затова и се пази от мен - защото вярва, че във всяка жена дреме по една самка, която не иска нищо друго от този живот, освен съпруг и деца. Най-нелепото е, че аз не само, че не искам тези неща, а се страхувам от тях...може би доста повече от него... А той не ми вярва...Вероятно смята, че само така си говоря, за да приспя бдителността му - и да го издебна, сграбчвайки го в някакъв зловещ, семеен затвор... Опитвала съм се да му обясня какво мисля и как се чувствам... Той казва, че и аз съм като всички останали, само че още не съм го осъзнала... А пък той е първият и единствен мъж, пред когото съм се осмелявала да призная, че никак не държа да имам семейство и деца...
Доскоро си мислех, че най-големият ми страх, е че той не вярва, че му казвам истината. Че накрая ще избяга от мен, за да пази свободата си (боже, как звучи само...)... А сега изведнъж ми светна, че най-много ме е страх от обратното - че може и да ми повярва... И че, ако ми повярва, ако проумее най-после, че говоря истината, ще ме изостави... Защото никой мъж не иска жена като мен. Мъжете, каквото и да разправят, искат жена, която ще ги дари с наследници, ще им готви, ще изостави професията си (естествено) и с настървение ще се отдаде на призванието си да бъде майка и домакиня. И, разбира се, ужасно ще се кефи от това... Да, може и да не е така, но тази представа някак си ми е втълпена...дано да не е вярно... И на този фон, аз се чувствам някак си ненормала, недъгава...Сякаш крия някаква страшна тайна... И ако си я призная, това ще ме обрече на самота, изолация и присмех...
Не, не - в никакъв случай не съм феминистка. Напротив - мисля, че съм едро скроен човек и смятам за нелепо всяко противопоставяне на половете...Всъщност във всяко друго отношение съм напълно нормална и доста симпатична жена. Но защо, по дяволите, не мога да открия в себе си тези майчински инстинкти, които са едва ли не критерий, според който се оценява доколко е "годна" жената?!? Защо така ме плашат децата? Имам усещането, че аз не ставам за това. Не ставам за майка... Такава съм...непораснало момиче може би... Вероятно още не са събудени женските ми инстинкти? Но ако е така, какво може да ги събуди? Ами ако никога не се събудят?....
Може да не съм права за много неща. Ако е така, кажете ми. Знам, че в момента здравият ми разум го няма. Сега изливам една дълго сдържана емоция. И говоря на езика на емоциите. А знаете, че този език е нелогичен и първичен. Сигурно говоря глупости и ужасни неща. Сигурно ме мислите за кучка. Не, не съм кучка, повярвайте ми! Напротив - всички мои близки хора, единодушно смятат, че съм топъл, чувствителен, сърдечен и всеотдаен човек. Аз също мисля така. Единствено темата за майчинството е ......сякаш това е моята тъмна страна, за която никой не знае... И никой не би повярвал. Опитвала съм се да го намекна на майка ми - тя категорично смята, че "просто не ми е дошло времето и че бих била прекрасна майка.."...Като я слушам да говори така, си мисля, че просто не ме познава... И по-добре..
Много дълъг постинг стана... И се уморих... Страх ме е...Просто не знам какво да правя...
|
страх от бебе...
