Ии, Заирка, пропуснала си, че съм писала "по задължение". Така че скипни обясненията защо трябва да се ходи. Едно време си мислех, че, за да избегна ходенето по гробища, първа аз трябва да умра... Както и да е. Когато трябва, се налага. НО това не ми пречи близките ми хора да ги помня не с погребването им, а с хубавите ни спомени и също така да ги чувствам съпричастни в моите последващи хубави мигове. А не да им отричам възможността да са около мен и да изживяват и нови хубави моменти като ги оставям само с мислите за последния им момент, смъртта им и пр. Мислех, че съм била достатъчно ясна. Но мога да пробвам да го обясня и пак, ако не си ме разбрала. Ако не ти се празнува, защото не си обичаш рд-то, щото ти напомня, че остаряваш или др., ок. Но почитта към загиналите няма външна изява. Тя е вътре в хората, които са ги обичали. И може да се чувства, а не да се показва като се правят заупокойни събития... Сигурно затова на рд-то си пропуснала да върнеш точно това обаждане. Господ това е искал да ти покаже. Събитието си е трагедия, но превръщането й в такава, не я променя...
Ако има живот след смъртта, в което дълбоко вярвам, не искам да плачат като си ме спомнят живите, а да се смеят и да им е хубаво на душата като си помислят за мен. Така и някак по-често, без да е болезнено, се сещаш за хората, които вече не са около теб. Дано така ме разбереш.