То това е така и не е така. Детето ходи, запознава се, но после се случва нещо кофти - напр. дават му да яде нещо, което не трябва, взимат му играчка и т.н. В такъв случай аз тотално го неглижирам. Все едно не съм там, не знам какво е станало. По този начин се надявам на първо място детето да се научи без проблем да общува с всички, познати и непознати, да бъде отворено към света, но и да гледа с широко отворени очи, да преценява и само да се пази. Сега аз съм там, мога да наблюдавам отстрани, но и да се намеся. Но после, то как ще натрупа социален опит, ако не и от собствените преживявания. И следващия път пак ще отиде да поздрави, ама по ще внимава.
Аз много съм мислила по въпроса за срамежливостта и в края на крайщата я възприемам като изключително неприятна черта. Имам много близки и познати, приятели, вкл. брат ми - много, ама много свестни хора, но срамежливи. Притеснителни, в контактите си с хора дори и предпазливи. И какво - супер свестни хора, а им се качва някой нахалник на главата. Не могат да се изявят напълно, трябва им време да се адаптират към нова компания, нови хора и т.н. А на всичко отгоре по-трудно отстояват собствените си интереси, все в себе си търсят вина...
Я по-добре по-отворен, дори по-нахален, нека трупа опит докато е малък. Социалните хора са хората на бъдещето, така мисля аз. А и наблюденията от студентите ми са такива. Ние не сме отшелници, живеем на педя земя със 100 човека от още 23 апартамента. Трябва да си научим децата да общуват.
Аз затова карам Алекс на всеки от блока, от градинката да казва здравейте, да си казва името, да се здрависва, за да не се плаши от първите думи, от общуването. Една приятелка ми казва, че зависи от гена и просто детето ми е отворено. Майка ми също много се стараеше с брат ми и все пак. Не си спомням да го е карала да казва здрасти на всеки, да си говори с всеки - голям, малък, съсед, познат или непознат...
А и все пак виждам, че не му е неприятно да общува с бабите пред блока, с децата, просто леко го подбутвам, наблюдавам...
То е като плуването. Много деца се страхуват от водата, от морето. Аз съм плувкиня, имам повече от 15 години прекарани в басейна. Е, като детето го е страх не го насилвам - не го вкарвам във водата. Напротив, показвам му, че водата е безопасна като е с пояс, с мен за ръка. Започваме постепенно от краката и после навън. Но с времето то не вижда напрежение във влизането във водата (няма тате му отзад да му вика не те ли е срам, голям мъж си станал... Бавно и полека влизаме и по-навътре и ако иска навън, веднага излизаме. Карам по същия стил и с общуването. Ако го е страх - постепенно, внимателно. Показваш, че не е страшно, а даже е приятно. Ако не ще - следващият път може пък да поиска.
Но не се отказвам. Нали знаете, целта се постига не с бързане, а с неспиране.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите