|
Първо искам да уточня, че нашето бебе наистина беше желано и планирано. Но, се оказа, че "подготовката" и "готовността" ни да имаме бебе се изчерпваше с това . И двамата бяхме виждали бебета само на картинка, образно казано, и не подозирахме колко много грижи, време и здрави нерви изисква отглеждането на едно дете.
Признавам също, че имам късмет, че мъжът ми е много спокоен и търпелив човек със здрави нерви.
Как всъщност се получиха нещата при нас. Двете нощи преди и нощта след секциото не успях да мигна нито за секунда. След това 4 нощи в отделението бебето беше по цял ден при мен, само го взимаха за 6 часа през нощта. За моя организъм 6 часа сън просто не стигат, това си е до човек, не зависи от мен. През деня ме беше страх да заспя, да не се задава или задуши бебето и по цял ден го гледах. Като се прибрахме вкъщи първата нощ не можах да спя, пак ме беше страх да не стане нещо с бебето. На следващия ден вече бях ходещ труп. Целият ден ревях от нервна преумора, кърмех и ревях, сменях памперси и ревях. Направо бях тотално изтощена и отчаяна. Имах нужда от сън, но не можех да се отпусна да заспя. Накрая намерихме решението - 2 нощи спях в другата стая, а мъжът ми хранеше бебето с шише с АМ, за да се възстановя малко. Честно казано, не ми хрумна тогава да го питам знае ли как да направи млякото, или как да нахрани детето. Не съм го и питала после как се е справил. Но явно се е справил. След това почти 2 месеца продължих да спя в друга стая, а той спеше с бебето - идваше да ме буди само за нощните хранения.
А пък през деня какъв купон беше.. . С мъжа ми се бяхме уговорили първите 2 седмици той да си вземе отпуска и да гледаме бебето сами, за да свикнем. Когато се прибрахме от родилното малкият спеше. Оставихме го на леглото и не смеехме дори да го отвием, да не би да се събуди. Изпъленени с ужас, че вече няма акушерки наблизо и няма кой да ни даде акъл и съвет при нужда, седяхме и чакахме с трепет педиатърката да дойде (за огромна наша радост тя каза, че ще дойде още същия следобяд). И тя дойде - направо я гледах като комбинация от Спасителя и Майка Тереза . Смени му памперса и видяхме как става. След това ни обясни как трябва да го къпем докато му падне пъпа. Звучеше ужасно сложно и трудно! Вътрешно се ужасих, че няма да се справя! Беше ми на акъла да я помоля да ни го изкъпе тя, но не посмях. А тя каза: е, нали имате баби. И ние: ми имаме... Е, че те ще ви го изпъкят, отсъди педито и с това въпросът приключи. Да, ама ние си бяхме решили, че трябва пък да се справим сами. И така, на другия ден по обяд (първия ден си остана некъпан), въоръжени със сапун и солидна психичекса подготовка (взаимно се окуражвахме) се заехме с мисията по изкъпването. Беше някакъв малък ад: детето ревеше и се хлъзгаше от ръката ми, татито поливаше накриво и мокреше ушите, дето не трябвало да се мокрят , не успявах да сапунисвам с една ръка, а гадният сапун, който бяхме купили, попаднал веднъж върху кожата, отказваше да се отмие За 5те минути къпане бяхме плувнали в пот и двамата, бяхме по-мокри и от бебето. Продължихме да се обливаме в пот и при следващите 7-8 къпания, а аз лично се потях обилно и на всяка смяна на памперса през първите 3-4 дни. Това бяха невероятни дни! Имахме чувството, че сме част от някакъв абсурден филм и че всичко се случва някакси независимо от нас. Бяхме в пълен шок. Не помнехме кога е яло бебето миналия път, колко пъти е яло в денонощието, колко е спало, кога последно сме сменили памперса, кога е акало, кога ние сме яли, какво сме яли....
Постепенно обаче около 10тия ден нещата започнаха баавно и славно да се подреждат . Дневните задължения вече бяха изяснени, поредността и повтаряемостта им също. А когато мъжът ми се върна на работа, дори не се притесних, че оставам за цял ден сама с бебето .
Искам да кажа, че ако някоя баба ни беше изпъкала бебето първия път, може би щяхме да се изкушим и да помолим да го прави и занапред, и мъжът ми може би нямаше да се научи да къпе бебе. Ако бяхме извикали компетентна помощ, може би нямаше да се научи да храни и да приспива бебе, да сменя памперси. Научи се, защото му се наложи!
Напълно права си! Родител не се става за 9 месеца! Човек започва да става родител едва след като бебето се появи на бял свят и израства като родител заедно с него. Ние поне израснахме с нашето. Остави ни насаме с дете на произволна възраст от 1 до 10 години и ела да ни гледаш сеира . Нямаме си идея как да го гледаме, забавляваме, какво да му кажем или разкажем, какви думи да използваме, какво би му било интересно. Просто нямаме представа каква е степента на умственото, двигателното, психическото му развитие. Но за нашето дете си знаем тези неща именно защото си расте пред очите ни.
Още по-трудно пък за един новоизлюпен родител е да осъзнае, че малкото човече е част от семейството. Горките малки бебенца са толкова безпомощни, че поне в началото пораждат само един безкраен низ от задължения. Спомням си как първия месец се чувствах като заложник в детската стая, докато го хранех и чаках да заспи, а после се измъквах тихичко и си мислех: ох, малко почивка. Постепенно обаче свикнах и вече не ми правеше впечатление, че сме сами с бебо, а сега бебето е непрекъснато при нас и го оставяме в легълцето му само когато спи . Мога да кажа, че всеки следващ месец съм по-свикнала с бебето и с новата си роля на родител. Всеки месец ми е все по-приятно да си прекарвам времето със Сашо и вече не обръщам такова внимание на факта, че всяко излизане представлява сложна логистическа схема.
Да, права си, не всяко дете е планирано и не всеки човек е готов да поеме тази нова и много голям отговорност. Но човек трябва да е наясно, че роди ли се детето, животът му вече никога няма да бъде същият. Не може (или поне не бива) да се надява, че ще може да си се "наживее" докато някой друг му отглежда детето. Едно дете не бива да се появява на бял свят, само защото по някакви причини абортът не е желан вариант. До преди да родя аз лично бях върл противник на аборта. Сега имам много по-толератни възгледи по въпроса. Виждам колко е трудно да си родител, дори когато си го решил предварително и го искаш. Мога само да гадая какъв кошмар е за хора, на които това им пада като гръм от ясно небе. Но все пак, родители стават големи хора. Да станеш родител е сериозно решение и връщане назад няма. Всяко решение, което вземеш от този момент нататък, се отразява и върху детето. Колкото по-рано човек си даде сметка за това, толкова по-добре. Колкото повече отлага поемането на отговорността във времето, прехвърляйки родителските си задължения на други хора, толкова по-трудно ще му бъде после.
Познавам много семейства, при които бебето не беше планирано, и които се справиха. Е, не се наживяха, но се справиха, свикнаха с новата си роля на родители и с новия си начин на живот.
Права си, има и хора, които никога не съзряват и не са готови за родители! За радост на bb33 обаче, нейният мъж не е такъв случай. Той се справя чудесно с малкото си дете, а не знае как да се държи само с по-голямото. Това е лесно обяснимо, тъй като той просто не го познава достатъчно. Връзката им е била прекъсната още когато момченцето е било съвсем малко и явно не са успели досега да я съградят отново. Мъжът й сигурно се чувства зле от факта, че не знае как да се държи с детето, и компенсира с родителски грижи за малкото момиченце. С него му е и по-лесно, тъй като е расло пред очите му и таткото знае как точно да си играят. А кой човек не предпочита да избере по-лесния вариант на действие вместо да се мъчи с по-трудния? Според мен колкото по-рано таткото започне да се занимава с момченцето, толкова по-добре. Всяко по-нанатъшно протакане само би задълбочило пропастта между баща и син. Дори се чудя дали да не предложа малко радикален вариант на решение, като например двамата да отидат сами някъде за 10ина дни. Все пак детето е достатъчно голямо и таткото не би могъл без да иска да го изпусне, да му даде вредна храна или по друг начин несъзнателно да навреди на здравето му . Разбира се, мама трябва да въоръжи мъжете щедро със средства за забавление, като подходящи игри и книжки. Просто според мен човек най-лесно се справя с нещо, когато му се наложи, така да се каже, когато опре ножа до кокъла. Тогава просто си "наляга парцалите" и по липса на друг избор се справя. Иначе, дори вкъщи, таткото може да бъде оставян да чете на малкия книжки (например "Островът на съкровищата" или по-модерния "Хари Потър" :-) или двамата да гледат заедно филми. Двамата трябва да бъдат насърчавани да споделят мислите и впечатленията си от видяното/прочетеното. Така тати по-бързо ще си изгради представа доколко е пораснал сина му и по-бързо ще се научи да общува пълноценно с него . Според мен четенето е особено подходящо, защото двамата хем ще правят нещо задно, хем на тати няма да му налага да се чуди какво да каже. Всякакви разговори за книгата ще възникнат съвсем спонтанно в хода на четенето. Би било добре това да е някоя нова книжка, която не са чели с мама. Така за детето тази книжка ще си е нещо лично само между него и баща му.
bb33, не искам да оставаш с впечатлението, че те критикувам, защото майка ти е помагала активно по отглеждането на първото бебе. Няма такова нещо. Аз не съм съдник кой как трябва или не трябва да живее. Напротив, сигурна съм, че когато си взимала това решение, си била убедена, че така ще е най-добре за детенцето. Дори подозирам, че майка ти активно е допринесла за решението с изрази като: "аз имам повече опит", "вие какво разбирате от деца", "поживейте си сега, че после вече няма, пък то детето ще си расте". За съжаление бабите са много компетентни в подобен род изказвания. Правят го с най-добре чувства и намерения и с искреното желание да помогнат, убедени, че това е правилно. Но за съжаление човек трудно може да предвиди последствията от действията си .
Надявам се баща и син бързо да намерят пътя един към друг. Ще се радвам, ако един ден ни пишеш какво е станало и как са се развили събитията
|
Re: Хайде да си говорим zа татковците [re: Rosabelle]
