Ако пишех първата година бих казала, че нищо не ми е отнето. Бях невероятно щастлива, детето осмисляше всичко. Но ето 2 години по-късно имам крестяща нужда да си имам своето време; да мисля и за себе си; да си угаждам. Но без помощ просто не става. Ето в статистиката имам 2 кина за 2-3 години, т.е. излизане без детето и само едно с таткото. Концентрацията в работата ми е почти мъртва въпреки, че това е съвкупност от много фактори, но и ограниченото в работно време е едно от тях.
От друга страна ми донесе чувството на любов, която няма граници, която до този момент не съм изживявала; щастие, да бъдеш безрезервно (все още) обичан; очички гледащи те с доверие, че можеш с всичко да се спрявиш. Понякога е страшничко, но е толкова хубаво. И това в пакет с отговорност; страх как се справяш и ще се справиш; страх за утрешния ден дали ще е по-добър; сълзи при всеки детски рев дори да е от филм

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите