За пръв път слушах БТР на живо на концерта на радио Тангра на 03.08.1998... порази ме това, че имаше толкова много хора, които пееха...
Същата година през септември попаднах на друг техен концерт - съвсем случайно, минавах край НДК. Попаднах доста близо до сцената... Публиката беше главно ученици, участвали в спортен празник. Бяха им раздали минерална вода и се пръскаха...
И още с първата песен видях магията на музиката... как тълпата се превръща в публика, как започват да пеят... Никой вече не пръскаше, всички пееха, аз гледах и усещах как се случва вълшебство...
Накрая пяха Спасение, аз я чух за 1 път, не знаех, че е за наркомани. Бях в мъчен период от живота си, и за мен също се отнасяше това "аз изгубих всичко сега, остана моята душа, помогни да я спася..." Плаках... Не знам дали за себе си, или защото Наско така изживя песента... Докосна нещо в душата ми... След концерта не можех да откъсна очи - те писаха автографи, аз стоях и гледах - и им се радвах...
От тогава съм тяхна почитателка, ходя по концерти и клубове.
Бих разказала за много концерти - всяко изпълнение е с нещо различно, хубаво и вълнуващо...
Спомням си веднъж в НДК - пяха Спасение - не знам какво се случи, Наско се вълнуваше, виждах как преглъща, уплаших се, че ще се просълзи, не знаех как ще реагира публиката... Аз се промъквах напред, исках да им подаря цветя... виждах очите му... той направи крачка назад - може би за да го видят Кирил и Слави - сълзите не си личаха много, но очите... трябваше да пее... и тогава запя цялата зала, той остана с изправена глава, овладя се и запя... Само истински, много истинки мъж би си позволил да се просълзи пред толкова хора... защото е толкова много мъж, че да не му пука... Бялата му риза сякаш светеше, а аз си мислех - щастлива съм, че познавам този човек... Той се е докоснал до слава и пари и въпреки това е запазил онази чистота, която го кара да плаче от песен... Само истински, много истински певец би могъл да овладее чувствата и да запее отново... И той е такъв...

Харесвам ги като група, харесвам начина, по който се споглеждат и разбират помежду си, харесвам чувството им за хумор, отговорността, с която приемат славата си...

През ноември 2000 имаше концерт в Универсиада, на който угасна осветлението в залата. Авария някаква. Дори не трепнаха, продължиха да свирят, добре, че беше само осветлението, а не тока... Ако бяха спрели, щеше да стане някоя беля - настръхвам като си помисля за тесните и стръмни стълби. А те си изкараха песента докрай, светнаха пламъчета на запалки... После БТР се пошегуваха - ако някой по задните редове се възползва от тъмното, нека ползва презервативи, за да е безопасно... Публиката се смееше... Паника нямаше, после оправиха аварията и концерта си продължи...

Уважавам ги за това, което са.
Обичам музиката, която създават. Имат песен за всичко - за тъжен ден и за щастлив ден, за нещастно влюбените и за споделено влюбените...
Харесвам усмивката на Наско, вълшебният му глас...
Възхищавам се на музиката, която пишат Кирил и Слави.
Обичам да гледам как свирят - Кирил - много спокоен, всяко движение е премерено... а понякога поглежда - сякаш право в очите ти - и се усмихва... В клуба влиза младеж, отива близо до сцената, заства точно пред Кирил и се покланя до земи - а Кирил се покланя също, без да спира да свири...
Иван и Славчо видимо се кефят на музиката, очите им сияят...
а Илиян се е "скрил" отзад, и той сияе и ентусиазма в ритъма се предава на всички...
И всеки концерт ми се вижда много къс...