|
Днес съм точно като един Уран, кастриран от Сатурн - както си е било в легендата. Сатурн символично ми "резна топките" и уби всичко детско в мен! От мен да знаете - който не е ходил поне веднъж до данъчното, идея си няма какво е Сатурн!
Драмата започна съвсем невинно - бях се ангажирала да организирам на една нептунова фондация уранов електронен подпис. На пръв поглед нищо особено. С електронния подпис няма особен проблем - попълваш една онлайн заявка, после отиваш, дават ти едни неща за инсталиране и готово. Е, малко сложничко се оказа инсталирането, ама за един Водолей като мен - поносимо.
После какво да правя, питам счетоводителката. Ами трябва да идеш до данъчното, щото те искат лично да им се подаде някакво заявление. Добреее. Обаждам се, че ще закъснея за работа и тръгвам да търся данъчното, въоръжена с крайно неуместен (както се оказва съвсем скоро) юпитеров оптимизъм.
Предвидливо съм проверила по интернет къде е новият адрес на данъчното и след малко грейвам пред леко сумрачната сграда на Гурко. На входа – застинало задрямал портиер, който ме гледа вяло изпод вежди. По стълбите – мърсотия и щъкащи строителни работници, които се оказва, че правят ремонт на съборетината. В коридора – огромна опашка, унили физиономии, тихо, депресарско и някак болно. Все едно съм в друг свят – да бе – сякаш са паралелни реалности някакви!
Нареждам се аз на опашката и чинно си чакам реда. Хората около мен са като омагьосани – имам чувството, че в мига, в който човек прекрачи прага на тази сграда, усмивката му замръзва и изчезва. Или остава да го чака отвън – просто не може човек да си влезе с усмивката. Представям си как навън е пълно с усмивки, които си чакат собствениците да излязат от данъчното… Както и да е – долу-горе по това време започвам да зацепвам, че съм вече в ледено-мрачното царство на Негово Величество Сатурн.
След около половин час ми идва редът. Влизам. Вътре – две стари, олющени бюра, мърсотия, не може да се диша от цигарен дим (да, оказа се, че пушат като комин в това данъчно). Сатурн, леко мумифициран на вид, ме гледа с неприкрита неприязън. Аз примигвам и с най-медения си глас обяснявам какъв ми е проблемът. “Шести септември десет”, прокънтява неочаквано рязко гласът на единия служител – остър, режещ глас. За миг се замислям дали и неговата усмивка го чака отвън като куче стопанина си… В следващата секунда се омитам…
На “6 септември” 10 се оказва абсолютно същата картина – само дето сградата е по-голяма и всичко изглежда някак увеличено през лупа. Вътре – същото: тихо като в болница, на такова място трябва да се намръщиш, за да изглеждаш прилично. Иначе почват да те гледат сякаш си луд (Уран?) и ти става неловко. Като паралелна реалност.
Дълго търся номера на стаята – лабиринт от коридори, врати, номера, табели с указания. Намирам я накрая и влизам. (само напомням – става дума за електронен подпис, тоест нещо, дето става през интернет) Сатурн дълго не ме забелязва, накрая тихо изръмжавайки ме пита какво искам. Отговарям. ”От сайта на данъчното изтеглете заявление и го донесете попълнено” – отвръща.
Усещам как зениците ми леко се разширяват от надигащия се бяс. Какво му струва на Сатурн да го напише това някъде в скапания си сайт, та да ти спести разкарването?! Или пък да го разпечата това заявление и да ти го даде на място (както в другото данъчно)! И за какво, по дяволите, го имам този електронен подпис, като трябва пак на крака да ходя до там?! Не мога да намеря вратата за изхода – изглеждат еднакво всички врати и обикалям няколко пъти коридора. Като в лабиринт съм. Започвам леко да се паникьосвам … слава богу, накрая намирам вратата и изхвърчавам като ракета навън… Взимам си усмивката и се връщам в офиса, защото вече закъснявам с два часа.
След една седмица – тоест днес – си взимам 1 ден отпуска, специално за целта (парен каша духа). Хора, живеем в страна, в която трябва да си вземеш отпуска, за да смогнеш да се оправиш с данъчните, вие разбирате ли какви абсурди са това!?  При това за нещо, което е в тяхна полза – пари им даваме все пак! Както и да е, сори за лиричното отклонение.
Ставам рано и започвам старателно да се готвя за новата среща със Сатурн, която – признавам – вече ме изпълва със страх (както си му е редът – ми така де, Сатурн е това, нема туй-онуй). Намерила съм заявлението (сайтът на данъчното се оказва дословен виртуален аналог на институцията, с целия й хаос, мрак и нелепост), попълнила съм го (над 3 пъти го попълвах, защото все се обърквах от инструкциите). Въоръжена съм до зъби с документи. Този път усмивката си я прибирам в джоба, за да не пречи.
Вече знам пътя дотам. Влизам с мрачна решителност – един дребен, натопорчен Уран, увит в шарено пончо. Вадя най-плутоновия си поглед обаче, за да сразя Сатурн. И отново влизам в царството му. Вътрешно предвкусвам насладата, която след малко ще изпитам, когато всичко свърши и си представям как волно ще полетя по улицата, размахвайки усмивката си.
Влизам. Сатурн дори не ме поглежда. Добър ден, казвам, аз, ъ-ъ-ъ…. (плутоновият ми поглед се натрошава на парченца, преглъщам, обяснявам отново ситуацията и подавам попълненото заявление). Сатурн взима листа, поглежда го, прави нещо на компютъра (не особено умело, хахаха, бе къде се буташ в урановите дела ти бе-е-ей  ). Накрая пъхва листа в една папка. Аз трепвам – леле, май му се види краят, наивно си помислям….
Тогава Сатурн ми подава мъничко листче с номерче. И ми казва ….. (ама първо седнете, да не се гътнете…) Казва: ”С това номерче ще дойдете другата седмица, за да ви кажа какво да правите…”
|
Сатурн зад гишето!
