|
Като е тръгнало да си говорим за Сатурн - и всичко де що е отвъд него - да споделя с вас на какво се натъкнах. Мен буквално ме полазиха тръпки и се отръсках като мокро псе пред монитора. Тъ, ето за какво става дума:
Тема: не знам дали е фобия, но е натрапчива мъсъл [re: lskrena]
Автор: VirtualStranger (ту тук - ту там)
... ако нещата отиват към депресия и вече никакви интереси не могат да заместят другарското рамо?
... ако това се превърне в натрапчива идея - че няма с кого едно кафе да изпиеш - БУКВАЛНО /може и да звучи невероятно, но е факт/ и тази мисъл неумолимо, натрапчиво те преследва, каквото и да се опиташ да захванеш? Защото всеки нормален човек все пак има някакъв кръг приятели/ки, а около тебе е вакуум - такава среда липсва?
... ако търсиш спасение в желанието си да помагаш тук и там, но никъде нямат нужда от помощта ти? Или приемат съдействието ти и когато нещата там се оправят - забравят за теб и преставаш да си част от компанията там, където в нужда си бил добре дошъл?
... ако просто си седиш цял ден вкъщи, ден след ден, с един компютър и ровиш по интересни за тебе сайтове, но няма с кого да споделеш това, което ти е направило впечатление, което те е възхитило? И това ти тежи, тежи... и вече не ти се рови никъде? Защото искаш да контактуваш с хора, а не с компютър...
... ако нямаш желание да гледаш филм, защото прекалено много филми си гледал сам и ти е търсене, че няма с кого да обмениш впечатленията си...
... ако имаш хиляди интереси и вече нищо не ти се прави, ако започнеш да забравяш да поливаш цветята си и да храниш домашите си любимци... и разхвърляния дом вече не ти прави впечатление, защото си загубил всякаква мотивация да се стараеш
... ако не си падаш по повърхностни контакти - дори да го, искаш, не можеш да го направиш само и само за да се измъкнеш от тресавището на самотата, защото просто си прекалено сериозен за повърхностни истории
... и ако не дай си боже се увлечеш по човек, на който не му пука, че си готов да застанеш до него и ти съзнаваш това, и приемаш да не досаждаш там, където си някакъв просто познат /а би искал, ако не друго, да си поне по-близък приятел, просто да влезеш в някаква компания/... и настроението ти без да те пита се влияе пагубно от едно телефонно обаждане - силна емоционална зависимост когато няма нищо, а не дай си боже какво би било ако човекът е същия в случай, че има нещо...
... ако въпреки всичко се опитваш да се срещаш с хора от другия пол и се получава така, че те харесват тези, които не те привличат, а тези, които те привличат тебе не те харесват /това би могло да бъде дискутирано като отделна тема, вмъквам го тук за да покажа, че все пак правя опити за контакт и нови познанства/
... ако нямаш и колеги, защото работиш съвсем сам в едно затворено помещение... или колегите са единствените хора, с които разменяш по някоя приказка... и прекарваш дългата си отпуска съвсем сам, тъпеейки вкъщи, защото няма с кого да излезеш на разходка, а ти е писнало да се разхождаш сам
... ако никога не си пил/а кафе със съседите си защото нямаш иницитива да се сприятеляваш или пък просто не го умееш или пък хората са се отчуждили един от друг... ако си много общителен/а, но не си комуникативен/а...
Каква полза за теб и за другите, че си добър, обичлив, с широко сърце... когато не знаеш как да го покажеш или когато показвайки го, никой не го забелязва?
Каква полза, ако само седиш вкъщи и плачеш и никой не знае, че ти съществуваш,... но ако излезеш навън си все така сам и нищо не може да те зарадва, защото не можеш да го споделиш
И става така, че животът ти минава като на "професионален самотник" , ако си в положение в каквото са доста от хората в преклонна възраст, които нямат близки, но разликата е че ти си започнал така от 20 и ставаш на 30, на 40, на 50 години...
Отначало мислех да го пусна в темата за оф-топици. Но нещо не ми се върза с предишните 'находки'. Пък и си мисля, че си заслужава отделна тема.
Първото ми усещане беше, че това съм го писала аз. И много неприятно ми стана... и болно, и тъжно.
А, бе, наистина ли толкова драстично сме почнали да Осамотяваме?!?
В търсене на индивидуалността си през епохата на Водолея, сме постигнали на този етап единствено самоизолацията? Усещането за тотална отделеност?
Несвързаност с нищо и никого? Чувство за собствена излишност, дори и сред уж сродни души? Мисълта, че Животът минава през теб като танк - и изобщо не те забелязва?!?
Или не е виновен Уран/ Водолей, а Сатурн - с преминаването си в Лъва? То е аналогично на това да скача с подкованите ботуши по его-то на всеки един, защото всеки един си има Слънце нейде из картата...? Сякаш целият свят се състои предимно от граници, които точно в този момент точно ти по никакъв начин не можеш да преминеш? Все едно си в карцер? Наказан на колене върху орехови черупки и с лице към ъгъла? И при това никой не си губи времето да ти обяснява поради що - ако се сетиш, сетиш...
Или си е Плутоновата склонност така да се задълбаеш в собствената си чернилка, та чак да се закопаеш? Собственоръчно? Да искаш да крещиш, а да не можеш? Да ти трябва помощ, а да не си в състояние да си я поискаш? Да имаш нужда от чудо, а да знаеш, че чудеса няма? Че всяко чудо си има обяснението и можеш да го разглобиш на винтчетата и болтчетата му? Че дъгата не сбъдва желания, защото е само едно отражение на светлината в обикновени водни капки?
Искам да го разбера това - откъде идва?
Някакви хипотези по въпроса?
*така ужасно ме боли,
че вече нищо не усещам*
|
Тема за размисъл
