|
Прибирам се при родителите ми този уикенд и ме посреща райска гледка. Всички цветове на дъгата и много-много зелено. Отдясно на пътеката до входната врата цъфнал нарът с огнено-оранжевите си цветчета и ръката ми сама се протяга да погали тази красота. Бяла-зелена стройна бреза, два атласки кедъра с фините си клони, два мощни бора и други чудеса на природата. А из целия двор и покрай къщата – десетки видове цветя, аромати, жужене, мека трева. Подредени с грижа и любов, и в същото време в някакво нетърсено безразборие, което създава усещане за естественост. Вярно, че е лято. Вярно, че е буйно и напращяло от живот. Но така ли е било и преди или аз различно виждам?
Милите ми родители година след година, малко по малко, ненатрапливо и непретенциозно са сътворявали своето жизнено пространство. Връщат се след напрегнатия работен ден в града и всеки се хваща със занимавката си в градината, по къщата, и твори. Влага цялата си любов, творческа енергия и материализира визията си за нещата, които го карат да се чувства добре.
Събувам се боса и цял ден отказвам да наруша контакта си със земята, който кара стъпалата ми да се чувстват блажени. Отивам да бера малини. Бера и ям. По някое време татко, който леко и с видимо удоволствие прекопава някакви лехички в задния двор, ме вика и ми подава току-що откъснат домат, а после и краставица. Вкусът и ароматът са неповторими, истински празник за сетивата ми. Толкова е щедра земята! Два дена се наслаждавах, блаженствах и благодарях за щедростта на родителите ми. Те създаваха, но радостта, която изпитваха от този творчески труд, се увенчаваше със смисъл, когато раздаваха плодовете му на мен, на другите близки и роднини, на съседите, на приятелите. Щастливи са в своето райско кътче, когато го споделят и наистина никога не остават без посетители и гости. А те там са като двама патриарси, които събират около себе си братовчедите ми и семействата им от всички страни. Но виждам го, безспорно е – всеки обича да ходи при тях, защото после по своему си тръгва пълен. Земята е щедра, плодоносна и споделяща.
Наистина го има при хората със земя в картата – щедри, топли, конкретни в грижата си и подхода си, а аз никога до сега не съм го ценяла. Защо така са ме отблъсквали и наранявали? Защо толкова много ме впечатляват? Защо толкова много ме топлят? Сега разбирам, че „земята”, която винаги я е имало в обкръжението ми, ми е била дадена за уравновесяване, за хармонизиране и за благодат. А не за тежест, спъване и разруха. Благодаря на тези хора, че са били почвата, върху която да стъпя във физическия свят, защото иначе нямаше да имам никаква жизненост и устойчивост. Благодаря, че са в мир с елемента „земя” и ги има в живота ми, защото иначе как щях да разбера какво е това? Материята е свещена, тя е нежна глина в ръцете на нашата воля и творчески импулс. Или би могла да се проявява така.
Толкова силно се изумявам на тези нови усещания, настроения и прозрения в себе си, че място не мога да си намеря от вълнение. Вероятно ви се струвам глупава. „Кой знае какво станало? За такива банални неща...” Но за мен те са качествено непознати... до сега. Не съм имала очи, нито добре развити сетива за формите, за материята, за предметите. Пребивавала съм в света на идеите, на абстракциите, на концепциите, на емоциите, на възприятията, на съдържанията, като един непризнат „гений”, който не може да въплъти всичко това във форма. А сега виждам, докосвам, наслаждавам се, ценя, усещам го в себе си. Дали не е свързано със съвсем скоро предстоящото ми Сатурново възвръщане? И също както една моя приятелка беше отбелязала във връзка с миналогодишното ми падане: „Като символично падане, слизане на земята...”?
Никога не съм имала усещане за дом, за корен, за принадлежност. И това не е зависело от външни обективни обстоятелства. Така съм се родила, въпреки всичко, което ми е било дадено. Даденото просто не е съществувало за мен. Винаги съм живяла със стегнати куфари (буквално и образно казано), винаги нащрек, на нокти, на косъм, напрегната и неудовлетворена. А сега... Нещо се е променило. Още едно чекмедже от кутията на Пандора се е отворило, още един дух от бутилката е излязъл. Пуснала съм още една жила корен. Корен в себе си и в новите взаимоотношения, които чувствам, че съм способна да установя със света наоколо.
Обичам ви.
De profundis clamavi ad Te, Domine!Редактирано от DeProfundis на 04.07.05 16:03.
|
Възхвала за земята
