И аз като knife не питам за "генералните" неща даващи насока на живота ми. Те като че ли са ясни от самосебе си. Маи се оказва, че нямам никакви колебания, а се втурвам напред и обикновено нямам търпение да действам.

Съвсем различно е отношението ми за нещата които дават цвят на живота ми. В един момент точно ТЕ могат да го обърнат с главата надолу, завинаги... За тях питам и се колебая, защото ме е страх. Защото ме вълнуват, вълнуват ме толкова силно, че разтърсват цялото ми същество. Показват ми, че всъшност не познавам себе си, че не мога да се контролирам, че мога дори да зачеркна всички онези генерални неща за които съм се борила и искала с голяма страст.
И погледнато от този ъгъл - кое е генерално? При мен се оказва, че "генералните" неща се свеждат до едно най-банално нещо: "любов".
И в този смисъл - мен ме е страх от любовта. Да - страх ме е! Страх ме е че като в онази притча ще полудея и ослепея от любов и точно тогава ще трябва някой да ме води.
Ето точно заради това питам. Част от отговорите ги забравям почти веднага, другите ги складирам някъде дълбоко и си правя пак каквото знам. Както си знам... И продължавам да питам. Може би просто търся опорни точки.
Пък и кой знае какъв е пътя по който те намира информацията, която трябва да знаеш - може би питайки се подготвяме за нея или пък за липсата и...



Life Must Be Danced.
-Neitzsche