Бъдещият живот е пряко или косвено следствие от настоящия ни живот. Сега сътворяваме всеки ден бъдещата си карта и превръщаме квадратури в тригони, секири в йоди, стрели в покриви, йоди в големи тригони... или големи кръстове... Предстоящата ни карма се видоизменя всеки миг. Представям си бъдещата ми карта (ако ще има такава) като един хамелеон-калейдоскоп, който се видоизменя и преразпределя с всяко мое взето решение, с всяко действие и с всяко отношение към света и към даденостите ми на настоящата карта и живот. Сигурно има карма, която не може да се трансформира в единствен живот и тя ще премине с мен и в следващия, но аз имам шанса да я "изчерпвам" с всяко вдишване, с всяко чувство, с всяка мисъл, сега.

Сегашната ми карма (карта... не е ли странно колко си приличат двете думи? Кармата е картата ни, по която да се ориентираме в съществуването) е като остров, който ми се е "паднал". Това е този остров и толкова! Нямам свободна воля, нали? Е, друг е въпросът, че аз съм си го изградила този остров, аз съм разтърсила преди това земните пластове, за да се издигне от дълбините парчето земя, с което сега ще трябва да се справям. Не мога да го напусна, вярно, там съм "заточена". Обаче!, мога да го унищожа, да го потопя, да избия всичко живо, да вилнея и да протестирам за злочестия си жребий, защото ми е по-изгодно да вярвам, че Съдбата, видиш ли, отново е зла към мен. Но мога и да се грижа за дърветата, да храня птиците, да построя къща, да изкопая кладенец, да запаля огън, да хвърля послание в бутилка, да вдигна високо знаме, за да ме видят от съседните острови, да прокараме мостове. Това е моята свободна воля. Дори и островът, който съм си изтеглила от томболата, също е бил мой свободен избор, но не го осъзнавам.

А на мен ми се струва, че човешките същества изпитват един копнеж по животинските видове поради първичното им желание да се завърнат в утробата на безметежното съществуване, където всичко е меко, плаващо, безсъзнателно. "Проблемите" на човешките същества започват, когато сме се отделили, когато се е зародило съзнанието, самосъзнанието, усещането за уникалност, все качества на съществуването, които се проявяват във форма, а формата е Сатурн - егото, нещо отделно, разграничено, което е подложено на постоянния напън и борба между два атавистични импулса. Импулсът да се слееш и импулсът да се разграничиш и да се опазиш като индивидуалност. Животинският вид е много по-близо до полюса на аморфното съществуване. Там няма съзнание, няма и проблеми. Точно тежестта на отговорността, която поемаме с превръщането си в индивиди, кара човек да чувства копнеж по онова състояние на отпуснато безвремие и безпространство, където в много по-голяма степен пребивават животните. Но си права - те не могат и да усетят удоволствието от състоянието си, защото не са познали неговата противоположност. Така се разгръща процесът на осъзнаване - чрез дуалността. И това е смисълът - да познаеш Единосъщието чрез отделянето, егото, самотата. Защото преди това си там, но не знаеш какво е. А като го постигнеш отново, то си там съзнателно. И знаеш какво е. Представете си един Бог, който Е и няма друго, но не знае какво Е. Чрез нас Той/Тя/То познава Себе си.

De profundis clamavi ad Te, Domine!