Когато са ме бутали от небето, е станала някаква грешка.
Закъснели са 20-30 години, колко му е.
Отговорникът по бутането е замижал да кихне и хоп! - метнал ме е в грешно поколение.
Затова съм все една такава носталгична. Разбирате ли, аз всъщност съм от времето на черно-белите ленти, времето преди телевизорите, компютрите и мобифоните, времето на хартията и мастилото, бавното време... И толкова ме потиска цялата шарения, пластмаса и преходност. Всичките обезсмислени ценности. Аз съм фосил, една сантиментална отживелица, която нощем си представя, че любовта е Висоцки и Миряна Башева и че мъжете са още истински. Представям си още, че имам време да ходя на театър, че свиря на пиано /защото музикалната школа е задължителна за всички/ и че бягам от вкъщи, за да седя по поляните, където палим огън и свирим на китара... Предствям си чувалите и палатките, пещерите и влаковете и стоп-а София-Бургас за 16 часа. Примерно. Представям си, че на село работи "Хоремаг"-а и сладоледът струва 10 стотинки. Представям си, че през лятото ми дават един дълъг списък с книги и аз ги вземам от читалището и ги чета в двора, докато ме пече слънцето и гледам как съседските хлапета ритат топка. Предствям си, че съм хрупкава от разкопките в Балчик и вечер изпиваме хонорарите на мента с газирана вода. Представям си, че съм млада и времето тече бавно, капе, стича се едва-едва... и че приятелите ми ще са същите след десет и още десет години. Представям си, че баба още е жива и ми пее, докато варим домати. Че познавам руската литература и ходенето на кино е културно събитие. Че нощем хабим акумулатора на колата да слушаме Флойд, които се намират адски трудно. Че не си лягам с никого на първата среща. Че ми пишат стихове. Представям си, че жените са страшно красиви, с големи очи и тъмни коси, с дълги нокти, пушат и пускат облачета и пият мартини от потни чаши. И всичко е черно-бяло, меко, обло. Ценностите са трайни. Истинските неща имат стойност. Хората са топли и деликатни. Аз съм от поколението на онези изискани дами, които седят изправени и не псуват и не си боядисват косите. От времето преди модата. Преди прогреса. Преди инфлацията на чувствата.
И ако за онези горе не представлява голямо затруднение, бих ги помолила да си поправят грешката и да ме върнат в моето си време.
Тук ми е студено.

... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова