|
|
| Тема |
 На път /офф-топик/ |
|
| Автор |
Koтkaтa Mapтa (планктон) |
|
| Публикувано | 06.08.04 16:24 |
|
|
|
На път
Животът ми минаваше на път.
И близките така и не успяха
да ми се нарадват.
Така и не успях да им покажа любовта си,
която срамежливо криех зад мълчание
в клепачите на някой стих.
Все едно ги топлеше
прахта от пътищата ми,
от дългите ми пътища за някъде.
Животът ми минаваше на път.
Бях винаги на път.
И моите приятелства
се раждаха-угасваха по кръстопътища.
Затуй
най-хубавите ми приятелства са спомени.
Най-хубавите ми приятели -
самотните фенери по улиците на душата.
Когато нощем без посока скитам,
те ми светят и...
макар през времето
макар и мъничко -
ме топлят.
Бях винаги на път.
И не успях
дори да бъда сянка от пейзажа
на щастливците,
които никога не са пътували.
А исках
(хубаво е, че си вярвам!),
исках може би и аз да спра и
пейзажите да не препускат в посока
на моята обратна.
Исках да застинат, да се скупчат -
за мъничко поне -
като в картините на Никола Пусен.
Бях винаги на път.
Така и не успях да разбера
какво е да си истински обичан,
защото пътищата ме разделяха
и с хората, които трябваше да ме обичат,
и със самата мен,
която трябваше... о, трябваше безумно да обича.
Вероятно тази е причината да имам
твърде романтично и възвишено
понятие за любовта.
Бях винаги на път.
Краката ми, ръцете ми, очите ми, косите ми
се умориха от пътуване.
До смърт се умориха.
И не зная -
хората, които срещам днес
дали не са въкръснали
от извървените ми пътища
или са силуетите на хора,
които ме очакват по-нататък.
Бях винаги на път.
И стиховете ми се раждаха-угасваха на път.
Как шеметно танцуваха подире ми,
подети от вихрушката след мойто отминаване,
и тихичко полягаха в пръстта
като листата, разпилявани наесен...
Когато краят на сезоните настъпи,
когато всичките ми пътища се пресекат
в началната си точка
и се смалят просторите до слънце житено,
от тези стихове хвърчило ще направя,
ще го пусна
и с него за някъде ще полетя,
и с него ще пътувам през пространствата,
и с него ще съм винаги на път,
и с него
смъртта - подобно на живота ми - ще бъде път,
от който няма връщане.
Елена Алекова
ОБИЧАМ ВИ!
... този порой навън да не е второ пришествие...?
... душата ми, тая прекрасна паянтова лудница... - Мирела Иванова
| |
| |
| 
|
|
